Едно от любимите ми занимания е да чета, докато пътувам със самолет. Може на някого да му прозвучи претенциозно, но всъщност няма да ме засегне или да промени изживяването. Защото наистина има нещо специално в това да съпреживяваш въздействащ текст и в паузата, която си даваш за обмисляне или просто усещане на току-що прочетеното, погледът ти да се рее над облаците.
Ето такова върховно четене си подарих преди дни. Започнах сборника с разкази „Цвят от глухарче“ (изд. СНЦ „Пътуващите книги на Стара Загора“) от Олга Клисурова на 11 000 метра височина и макар физически да не отидох по-нагоре, душата и въображението ми се извисиха – така, както само литературата, любовта и мечтите са в състояние да сторят.
Естетът в мен малко страда, задето прелестната корица (дело на художника Милен Вълчев) се поомачка по време на пътуването, но пък никак не съжалявам, че разполагах точно с този спътник. Имах нужда да открия част от моята болка извън себе си, да си потъгувам, да поплача дори, но накрая да си взема надежда. Да, насред наслоената болка от разочарования, загуби, препъвания и падания в книгата има и надежда. Но не от онази сладникавата, лепкавата, дето ти сладнее на езика, ама някак не можеш съвсем истински да й повярваш. Тук тя звучи автентично и успява да ти даде утеха. Няма да отмени преживяната болка, защото няма да си цял без нея, но ще покаже, че път има и напред.
В едно телевизионно интервю авторката споделя, че след като е видяла разказите събрани на едно място, се е уплашила колко много лични истории има сред тях. Е, благодаря й за смелостта да ги сподели! Именно там според мен е ключът към бързото сближаване на читателя с текстовете. Те са кратки, силни и разтърсващи. Именно такива преживявания често ни поднася животът. Едни съумяват да запазят за себе си ценното от тях, други се давят дълго в горчилка. Според мен истината е, че най-ценният ни ресурс – времето, трябва да бъде високо ценен, всеки миг от него. В разказа „Последното писмо“ Олга пише:
Да, този път не водеше до никъде, но нали идеята е в пътя, а не винаги в мястото, където ще стигнем.
Олга Клисурова на премиерата на „Цвят от глухарче“ в Стара Загора
Често мислим, че ще открием щастие единствено когато достигнем крайната цел. Така не само пропускаме ценни моменти тук и сега, а се натоварваме с очаквания и всеки резултат, различен от съставената ни представа за него, ни разочарова болезнено. А какво би станало, ако бъдем по-гъвкави и адаптивни и се научим да намираме смисъл и удовлетворение в това, което имаме днес, без то, разбира се, да отменя стремежите и мечтите ни към по-добро утре? Отговорът е във вас. „Цвят от глухарче“ обаче може да бъде красивият катализатор, който да ви побутне към намирането му.
Понякога е по-трудно да стигнем до правилните въпроси. Защитните механизми, заложени в нас, умело ги укриват и не сме ли поне малко любознателни към изследването на себе си, може никога да не си ги зададем. Няма да е малко, ако от целия сборник читателят си вземе дори само един единствен въпрос, една фраза и я свърже със собствения си опит. Да, вероятно ще е болезнено, но някои болки си струва да се преживеят…
Говоря за финала на разказа „Всяка вечер точно в девет“ (не е спойлер):
Замислих се. Като я слушах, дали изобщо бях обичал…
Дебютът на Олга Клисурова е шеметен. Сигурна съм, че за много от вас той ще бъде нежното като глухарче докосване до съкровени кътчета на душата ви. Защото поне веднъж сте обичали, копняли, летели. Така ли е, повярвайте ми – имало е смисъл. Има смисъл и да продължавате да търсите и откривате всеки ден, радвайки се по пътя. „Цвят от глухарче“ седи на централно място в домашната ми библиотека и стане ли ми студено (да, през лятото студът също сковава), посягам, прелиствам, изживявам една история. И вярвам отново…
Откъс от „Цвят от глухарче“ можете да прочетете в „Мама Нинджа“, а самата книга да си поръчате през фейсбук страницата на сборника.
