„Плашилото, Тенекиеният човек и Страхливият Лъв.
Помните ли историята за магьосника от Оз, където Дороти среща тези трима герои. Те се присъединяват към нея по пътя й към Смарагдовия град, за да открият онова, което им липсва. И досега не се сещам за по-точна метафора, описваща какво всеки, оживял след инсулт, трябва да намери – мозък, сърце и смелост.“
Иска ми се да започна това ревю с малко предистория. Миналата година през февруари отидох да гледам за първи път постановката „Хората от Оз“ от Яна Борисова. Тя се превърна в една от най-любимите ми пиеси, от онези, които се помнят дълго, защото са ме разтърсили, разплакали и размазали от удовлетворение.
Посетих още две други пиеси, написани от Яна, една от които беше „За теб“ – създадена специално за Христо Мутафчиев след прекарания от него инсулт. В главната роля играят самият Христо и Станимир Гъмов. Изключително драматична, силна и смислена постановка, която горещо препоръчвам на всички.
Признавам, че за мен Яна Борисова е идол. Христо пък е от онези актьори, които тайничко съм гледала с възхищение. Книгата, написана от Яна за Христо Мутафчиев, отдавна ме чакаше на лавицата, но все нямах смелост да посегна към нея след онова гореспоменато представление, което още помнех добре. Смятах, че ще е много трудна за четене, едва ли не непосилна. Оказа се, че не е точно така.
След прекарания инсулт, Христо не може да си помръдне ръката и крака, лицето му има частична пареза, а гласът му е променен. Преминала вече през подобна драма с мъжа си преди 10 години, Яна се изправя срещу собствените си страхове и ужасяващи спомени, за да бъде до приятеля си, да му помогне с тази трудна битка и да напишат заедно книга – „упътване за правилно дишане“, или „нещо като упътване за оцеляване при инсулт“, за да напомнят, че „човек не трябва да живее така, сякаш е безсмъртен“.
„Да бъдеш Христо Мутафчиев“ (изд. „Ciela“) е предисторията на пиесата „За теб“. Книгата разказва откровено за нощта, в която се случва всичко, за „цветовете на комата“ и за онези понякога безнадеждни моменти в болницата по време на рехабилитация, за да стигне до мига, в който Христо отново е на театралната сцена. Документални разкази с най-близките му са включени като част от страховития път, по който преминава актьорът.
Тук ми се иска да споделя нещо лично. Няма да забравя момента, в който заминах на студентска бригада в САЩ през 2007 г. – на инвалидна количка и ужасена от неизвестното… Точно вечерта преди полета се изпращах с приятели и колеги, когато се спънах нелепо и паднах с цялата си тежест върху левия си крак. Резултатът беше скъсани мускулни връзки на стъпалото. Едвам слагах обувка на този крак, ходилото ми смени най-различни цветове и дълго време куцах. Как съм работила на един крак права по 8 часа през първите седмици, не ме питайте. Моментът, който най-силно се е запечатал в паметта ми от онези дни, е как вървя по кея до океана и безумно искам да се разходя по пясъка, да отида и да топна крачета в океана. Но болката тогава беше така ужасяваща, че ми беше невъзможно да ходя по пясък, та аз едвам вървях по кея… Извинявам се за отклонението, но ми се искаше да разкажа всичко това, защото (макар да няма изобщо база за сравнение с прекаран инсулт) знам какво е онова горчиво опасение, че никога вече няма да бъдеш същия, да ходиш отново нормално, или да тичаш… Опасението, което дълго време е терзаело и Христо.
В „Да бъдеш Христо Мутафчиев“ Яна задава много въпроси към Христо и получава много искрени отговори. Обсъжда се онзи „здравословен егоизъм“, който всеки от нас трябва да проявява понякога, за да изтрива лошите преживявания и спомени. Да „надвиеш реалността“, невинаги става лесно, но е жизненоважно да се опитваш всеки ден, защото „смисълът е в опитването“. Тук важи с пълна сила „златното правило да споделяш вместо да мълчиш“.
Мисля, че за човек, влюбен в живота, е почти непосилно да признае, че го е страх от нещо, но някак в продължение на тези месеци той сам осъзна, че да изречеш страха си е оръжие срещу самия страх. Защото всяко изговорено нещо спира да е тайна, която разяжда и трови, и се превръща в задача за преодоляване в реалността. А, както всички знаем, няма непреодолими неща, когато всичко зависи от нас.
„Да бъдеш Христо Мутафчиев“ е кинематографично написана книга, но не за да се гледа като филм, а за да се чете с широко отворена душа. Много силна, лична и истинска книга за моментите на безсилие и самосъжаление. За това колко безпомощни ставаме всички в даден момент и колко благодарни трябва да сме на всички онези лекари, които ни връщат отново към живота. За това колко е важно приятелството и семейството. За времето, тишината и вдъхновението. За разтегливите граници на мечтаенето и за смеха. За театъра. За достойнството. Роман за джедаите и героите в нас, които имат силата да извикат „Не ме е страх!“ и да продължат напред, защото „живеенето е като летенето – трябва да му се наслаждаваме, каквото и да ни поднесе“.
Още едно ревю за книгата може да прочетете от Алекс Кръстев тук.
