Романът „Чешки съновник“ (изд. „Парадокс“) от Лудвик Вацулик е едно от най-значимите произведения за чешката проза от втората половина на XX в. За първи път е публикуван в нелегално самиздатско издание през 1981 г., през 1983 г. излиза в знаменитото емигрантско издателство 68´ Publishers в Торонто, а първото официално издание в родината му се осъществява през 1990 г.
Написана под формата на дневник, книгата проследява една година от живота на своя герой, чийто прототип е самият автор, и пресъздава обществената ситуация в Чехословакия от края на 70-те години на миналия век, както и атмосферата в дисидентската литературна общност. Макар да съдържа множество реални факти, а героите му да са действителни личности, „Чешки съновник“ не е документална книга, а многопластов художествен разказ за опита на личността и обществото с тоталитарната власт. Съчетавайки автобиографизъм и художествена измислица, достоверност и въображение, фактология и фикция, Лудвик Вацулик създава един от най-оригиналните опити с жанра на романа в родната си литература от последните десетилетия на миналия век.
Прочетете откъс от книгата при нас:
Неделя, 11 февруари 1979 г.
„Бяхме в някаква уж наша къща“, подхвана Мадла, докато закусвахме, „И там горе имаше стаи, долу само някакъв сайвант. Бях там с Ян. По едно време виждам, пожар, гори дървенията. А аз не съм способна нито да гася, нито да отида да взема Ян. Не мога да помръдна. И само гледам как всичко гори.“ Попитах: „А къде бях аз?“ „Не знам. Тебе там изобщо те нямаше. Преди това пък държах някакво бебе и не си спомнях дали изобщо съм го накърмила. И си казвах, не е възможно, че аз винаги съм била толкова грижовна. И теб пак те нямаше. Така на два пъти ставах до тоалетната, ти не ме ли чу?“ – „Не.“ – „Ама лампата ти светеше“. „Заспал съм по лице.“
Янек каза: „Вие всички все нещо сънувате. Аз никога нищо. Защо е така?“ – „Защото си ни глупавичък“, рече Ондраж. „Не се стараеш достатъчно“ – казах аз. „Ти пък!“, засмя се Мадла. „Здрав е и има здрав сън. Събужда се и веднага забравя сънищата си.“ „Да, де, здрав и глупавичък“, потвърди Ондраш. „Опитай да се съсредоточиш“, казах.
Брат ми Емил и жена му Лина ни помолиха да отидем с тях чак до Водняни [1], да видят някаква къща, която евентуално искали да си купят за вила. Тръгнахме в девет и половина. „Колко време ти трябва до там?“, попитах Емил, беше уловка. „Два часа“. „А можеш ли за два и половина?“, помолих. Той кара толкова бързо, сръчно, безупречно и интересно, че чак ме хваща яд. Чувствам, че отсега съм вече уморен, повече от това, ако бях карал аз. По пътя говорихме за „Мемоарите“ на Вондрачек [2], Лина четяла първи том, Емил втори. Лина не може да удържи възхитата си от Първата чехословашка република и от Австро-Унгария: поглед от Азия към Европа. „Аз отново давам сметка, че…“ – „Си давам“, рече Емил. „… аз давам сметка си, че вие сте били по-скоро Франция, не България“. Хвана ме яд на нея и ме държа чак до вечерта.
Къщата е на хубаво място, но е почти съборетина. На Емил не му се ще да я купува, знае че го чака много работа, за да я стегне. Лина, обаче, отсега се радва как щяла да се излежава на одеяло зад нея и да си чете за Европа. Тя е крехка, зиморничева и обаятелна, както подобава на аристократка – с „-дзе“ в края на фамилията си. Когато понякога у нас помага в градината, например, заплитаме френското грозде, тя взема всеки стрък полугнусливо с два пръста, задържа го дълго във въздуха, преди внимателно да го остави, като през това време говори за грузинската литература. Но е тиха, красива, нежна и гостоприемна. Тя обича Мадла, мене май не, не знам. Докато оглеждахме къщата, ме дръпна встрани и ме помоли да убедя Емил да я купи. „Да, Емил ще се бъхти, а ти през юни с кожухчето си ще се примъкваш към камината!“ Тя се усмихна чаровно и каза: „А не мислиш ли, Лудвик, че човек може да промени?“ – „Да се промени!“, рекох.
Лудвик Вацулик (снимка: Томаш Воднански)
На връщане Емил вече караше по-бавно. В Южна Чехия няма никакъв сняг, правителството може да се чувства тук по-стабилно, отколкото в Прага. Видяхме много хищни птици, накацали бяха по ниските клони на крайпътните дървета. На едно място цяло ято кръжеше съвсем ниско над земята. Емил спря, хукнах да видя какво става там, птиците отлетяха, а от канавката изскочи заек. Дали пък не му спасих живота? Пътят през замръзналата природа би трябвало само да ме радва, ако нямах чувството, че след като се оттегли студът, ще се задвижат всички унищожителни процеси, сковани от зимата. Та те покриват с жълт прах дори снега! Не виждам никъде нищо добро, всичко ми се струва обречено на гибел. Подобни разсъждения губят стойността си, подозирам недъг на възрастта. Дразнеше ме дори това, че Лина предпочиташе да бърбори, вместо да гледа навън. Наближавахме вече Прага, когато Емил каза: „И за какво трябваше да ходим чак дотам? Ти така и нищо не ми каза, да я купувам ли или не?“ Отвърнах: „Слушай, Емиле, ако искаш да направиш огромна глупост, горещо ти препоръчвам, купи я!“ Лина се обади отзад: „Браво на теб, благодаря ти!“
Денят бързо изтече, време е да си лягам, но ми се иска да свърша още нещо. Дърпа ме белият лист и възможността свободно да шаря по него, да се наслаждавам на искриците живот, които в последно време отново започват понякога да блещукат пред мен. Да, случва ми се по веднъж сред точещо се време, към което се отнасят и летата, кратки периоди, да речем от няколко дена, когато днешното ми съзнание със светкавични пробойни нахлува в по-нисшите слоеве. Имам усещания, например, за сняг, навят под процепа на вратата и цвърчащи в олиото бухти: нашата соба и мама в кухнята – Заговезни, пързалка, четвъртък и не сме на училище. Или чета най-обикновено изречение за трептенето на листата по дърветата, и не че ги виждам, по-скоро съм обзет от комплексни възприятия за движение по склоновете, включително и за това, какво ме чака у дома, когато се прибера след дългото си скитане.
[1] Водняни – градче в Южна Чехия – Бел пр.
[2] Владимир Вондрачек (1895–1978) – виден чешки психиатър, автор с над 225 студии и книги, една от които е „Мемоари“ в три тома – Бел. пр.
Снимка на публикацията: Lydovky.cz
