История за деца. И за пораснали деца.

Когато навършваш 20 някак носталгично си спомняш за безгрижните детски игри, измислените истории за съседите и наивните, но красиво простички идеи за устройството на света. Когато навършваш 20 и четеш „Да убиеш присмехулник”, цялото усещане, че порастваш някак ти се струва не толкова мечтано, както когато си на 10.

Но нека не се отплесвам.

„Да убиеш присмехулник” е книга за детството, някои дори казват, че е детска кника. За мен тя е книга за пораснали деца, книга за уроците на децата към възрастните. Книга за справедливостта, за искреността и наивността на децата. Книга за силните личности, за живота без грим, но и без маски. Невероятно простият и лек език и същевременно дълбоките послания за живота в цялата му несправедливост, неразбираемост и болка по детски, правят книгата изключително силна. Тя увлича неусетно, кара те да четеш с нетърпение всяка страница. Историите за измислените игри, представата за нещата по детски, мисленето по детски правят книгата близка до читателя, дават онова важно идентифициране с героя.

Сюжетът е построен върху реален случай, третиращ незавидното положение на американските чернокожи в началото на ХХ век. Време, когато формално те са свободни хора, а на практика остават жертви на белите, на непреодолените робски навици, на безнадежността… И все пак книгата е оптимистична, весела и чаровна, защото гледа през отчите на децата. Посланията от своя страна са дълбоки и важни, актуални и днес почти 50 години след излизането на романа. Послания за човека и неговата сила, за човека и неговата слабост. Послания за живота във всичките му цветове и багри.

Търсенето на истината, порастването, разбирането на живота… всичко е в книгата – написано простичkо, но силно и по човешки красиво – с малко тъга, с лека усмивка, малко болка, малко чар.

„Да убиеш присмехулник” е книга, която всяко пораснало дете трябва да прочете – всеки, забравил, че е бил дете, всеки, който иска да се върне в безгрижието на детското въображение, на неподправените мисли и думи. Всеки, който отново иска да повярва в добротата, без да изпада в утопии. Защото най-важното, на което ни учат децата е искрената доброта, без преструвки, без преиграване.
А хората често забравят, че са били деца.

“Никога не можеш да разбереш един човек, ако не влезеш в неговата кожа.“