Мога ли да простя? Кога е времето да се даде прошка? На кого и какво се дава прошка? Въпросите, които ме зашлевиха страници преди края на романа „Руската балерина” (оригинално заглавие, между другото, е Russian Winter, но изборът на преводача Калина Лазарова е изключително сполучлив) на Дафни Калотай (ИК „Хермес“).
Любимият ми философ и интелектуалец Жак Дерида казваше, че може да се прости само непростимото. Можех ли да простя гнева на примабалерината на Болшой театър, довел до смъртта на съпруга й? Има ли прошка за умъртвените от направения от нея избор животи? Изкуплението дали е заместител? На прошката, на изгубения живот, на мъката, на забравата? Измъчвах се от тези въпроси и спонтанно забърках в тях любима приятелка. А тя, по обичайния си усмихнат начин, ме върна в реалността: „Петрано, това е само книга!”
Книга, която първоначално предизвика силно раздразнение в мен. По дяволите, какъв е този стил в 21. век а ла Толстой и Достоевски, разпростиращ се на почти 500 страници: различима и ясна композиция, плавна форма на разказване, в която няма нито езиков, нито стилов експеримент; трима основни герои, които постепенно се навързват, съдбите им се преплитат и се разплитат истории от преди половин век. Двигател на сюжета е търг с бижутата на Ревская и е дразнещо предвидимо как през тези бижута ще се правят ретроспекции и ще се задълбава в психологическата и морална драма на героите. Отделно всяка глава е ПАРТИДА от търга – вида бижу, материал, изработка, грамове, цена. Специализираният елемент в романа, заедно с начина, по който се подготвят търгове.
Две епохи са център на вниманието в книгата на Дафни Калотай: сталинска Русия и съвременна Америка. Фигурата и личността на руската балерина е спойката между тях. Разкриването на детайли от живота в Русия около 1945-50-та година, начинът, по който се е възприемало изкуството, мрачната атмосфера, убежището „балет” и особените взаимоотношения преодоляха раздразнението ми. Възникващите реплики от рода на „Колко удобно!” и разпознати литературни похвати отстъпиха място на възхищението ми от убедителния разказ на писателката. В един момент сякаш говореше за хора, които лично познава, с техните терзания и избори, с грешките им и невъзможността да променят миналото.
Изправих се пред моя проблем с художествената литература. Докато чета, след като прочета, изключвам настоящия свят и съм изцяло вътре в книгата. Не виждам нищо наоколо, в главата са ми само героите, историите, взаимоотношенията им. Премислям ги хиляди пъти и се опитвам да намеря отговори защо така са постъпили, как аз бих действала на тяхно място. Пак стигам до извода, че хората, половете, трябва да имаме повече доверие помежду си, да си говорим откровено, да не премълчаваме. Защото понякога това води до смърт.
И какъв характер има Нина! Как оцелява и се изправя срещу миналото си близо 60 години по-късно. Истината, която се разкрива за съпруга й, за мен би била непоносима. Да, знам, ще кажете, като авторката, това е художествена измислица. Дори да е така, мисля, че има такива хора, те съществуват или са съществували, или ще съществуват. Има такива светове. Книгите са начин да ги опознаем и да ги преживеем през себе си.
Това не е история за любов, както пише на корицата. Това е история за стоицизъм и посвещаване на целите си. Откриване на своето място, своя човек и понасяне на последиците от изборите си. Особено в епоха, в която има дефицит на доверие.
През времето на романа се чудех дали самата Калотай не е руска емигрантка. В детайли представя епохата, израстването на балерината в Болшой театър, пиршествата на Политбюро, купонната система и липсата на продукти в Русия. Описва вълненията в театъра при посещение на самия Сталин. Знаете ли, че Дафни Калотай няма нищо общо с Русия? Потресе ме този факт. Как се пише качествена история за далечна страна и минал период? С огромен екип и поредица от проучвания.
Другият момент е, че „Руската балерина” е дебютният й роман, превърнал се веднага в международен бестселър, издаден в над 20 държави. С любопитство очаквам в България да дойде и следващата й творба, „Усещане за музика”от 2013 г.
И да, от първоначалното раздразнение няма и помен.
