Чувството е много странно. Целият свят говори за Дан Браун. Всички шест години очакваха продължението на серията му за проф. Робърт Лангдън а дни преди Random House пуснат „Изгубеният символ“ в продажба предварителните заявки бяха главозамайващи. Как човек да не бъде впечатлен, че дори изплашен от подобна книга. Аз обаче избрах книгата за две „кръщенета“: в четенето на Браун и в слушането на аудиокниги.
А, изненадах ли ви за пореден път? Чета чиклит, а сега и вероятно най-комерсиалното заглавие в съвременната литературна история. Че и на аудиокнига. Ама си заслужаваше, казвам ви! За човек, който обича и да чете, и да му четат, 18 часа разказване от Пол Майкъл (доста добре сменящ интонацията и начина на говорене на различните персонажи и полове) се оказаха доста добър начин за приемане и преосмисляне на книгата. Защото „Изгубеният символ“ на Дан Браун е една сериозна разработка, в която веднага си проличава дългогодишната работа върху отделните елементи на сюжета. Трудно ще е да напиша нещо за книгата, без да разкривам голяма част от сюжета. Но защо пък да не опитам.
Очаквано, Браун продължава маниера за привличане на интереса на читателя с езотеричните теми за тайни общества и процеси. Каква по удобна тема за това от масоните? Страхотно нареден пъзел за запознаване с принципите и същността на масонството. Някои ще обвинят „Изгубеният символ“ в институционализиране на масонството (не че има нужда от такъв акт), но всъщност книгата постига нещо много по-съществено: разбулването на тайните на братството със сигурност намалява страха на хората от подобен тип тайни общества. И в същото време е сериозен гъдел за конспирационните теоретици: много от бащите на американската демокрация са били масони, а в самата книга един запис на масонски ритуал на посвещаване се превръща в проблем на американската национална сигурност.
Самата сцена, в която Браун описва няколко ритуала на посвещаване в следваща масонска степен звучи наистина впечатляващо. Останалите комбинации и познания в различните езотерични науки (плюс ноетика, което е новаторско течение в генетиката) също показват страхотната подготовка преди и по време на писането на книгата. Вероятно няма нужда да споменавам, че романът е изпипан до последно що се отнася до съвременни технологични и научни постижения. И въпреки това създава усещане за реалност и в най-напрегнатите моменти.
В „Изгубеният символ“ няма да откриете сериозни обрати. Образът на злодея Малак също не изглежда толкова труден за разконспириране, ако внимавате достатъчно. Но пък натуралистичността, с която се гради неговата същност е достойна за възхищение, защото той претърпява страхотна метаморфоза през цялото действие, а желанието му за пречистване и мъст са толкова добре насложени, че човек чак го побиват тръпки. И въобще не говоря за физическите му характеристики.
Няма да коментирам образа на професора символист Робърт Лангдън. Не защото няма начин човек да не си представя през цялото време Том Ханкс. А защото лично на мен не ми се видя чак толкова основополагащ за действието. Този път Браун е решил да изгради книгата върху няколко почти равностойни персонажи и със сигурност печели от това. С партньори като Катрин и Питър Соломон му е доста по-лесно в разгадаването на „древните мистерии“. Между другото, заигравката с това словосъчетание е сериозна и има защо.
Не знам дали ако бях чел книгата в книжен вариант, усещането щеше да е много по-различно. Сега по-скоро ми се иска да чуя как се е справил Андрей Баташов преди години, когато озвучи една от малкото аудиокниги на български език – „Шифърът на Леонардо“. Но и за това има време. Сега остава да чакаме книгата да излезе и на български на 22 ноември. Стискам палци преводът да е добър.
