Давид Албахари е роден през 1948 г. в Печ, Югославия. От 1994 г. живее в Калгари, Канада. Творчеството му е разделено поравно между кратката и дългата проза, но на български е известен главно с романи: Стръв (1996), Пиявиците (2005) и Лудвиг (2007). Превеждан е на шестнайсет езика; той самият е преводач на Исак Башевис Зингер, Джон Ъпдайк, Маргарет Атууд, Сол Белоу, В. С. Найпол, Томас Пинчън.
Поводът да разговаряме с Давид Албахари е сборникът с разкази „Кравата е самотно животно“, издаден от „Жанет-45“ като част от поредицата „Къси разкази завинаги„.
Г-н Албахари, защо „Кравата е самотно животно“? Какво можем да направим за нея за да не е толкова самотна?
Не съм особено сигурен, че кравите очакват ние да правим нещо за тях. Все пак в Индия те са свещени животни (Може би биха искали да ги направим свещени по цял свят :)). Винаги съм харесвал, когато се разхождам сред полето да видя крава, която седи, вгледана в далечината, и преживя. В този момент кравата ми прилича на медитиращ Буда, който се опитва да достигне Нирвана. Всъщност разказът за кравата се роди след едно пътуване през Босна, което се случи преди много, много години. Тогава видях една крава в полето и възкликнах „Вижте какво самотно животно е кравата“ а после обещах на моята приятелка, поетесата Миряна Божин, да напиша разказ за това.
Кой е най-късият разказ, който някога сте писали?
В сборника „Кравата е самотно животно“ има няколко разказа, които са само от едно изречение. Мисля, че за да имаш къс разказ, ти е нужно поне едно изречение. Не можем да създадем история само от една дума. Може би един от най-късите ми разкази е „Разказ Коан“:
“ Ако вдигна ръка, каза той, къде ще отиде ръката ми?“
Винаги съм мислел – ако вдигна ръката си така (повдига ръка нагоре, бел. ред.), че тя ще продължи нагоре, нагоре – и къде в крайна сметка ще стигне?
Една от популярните социални мрежи в момента – Twitter – дава възможност на всеки да напише какво се случва само в 140 знака. Мислите ли че една история може да бъде разказана в 140 знака? И дали начинът по който общуваме чрез социалните мрежи в днешно време влияе по някакъв начин върху дължината на историите?
Ако следите какво се публикува, ще видите, че книгите стават все по-дебели и по-дебели в днешно време. Това според някои хора се дължи на факта, че компютрите улесняват писането. Аз не мисля така. За мен винаги е било най-важно какво имаш да кажеш, а не какви средства за писане използваш.
От друга страна – хората наистина живеят забързано в наши дни, общуването се осъществява доста по-бързо от преди и всички са обсебени от идеята да научат новината възможно най-скоро след случването й. Истината вероятно е някъде по средата – между книгите, които стават все по-дълги и разговорите, които са все по-накъсани.
Като цяло мисля, че болшинството от читателите предпочитат романите. Въпреки това, може би хората, които живеят „онлайн“ и за които времето все не достига, ще преоткрият разказите.
Освен разкази, Вие пишете и романи. Кое е по- трудно? Какво е най-голямото предизвикателство пред написването на един микро-разказ?
За мен писането на къси разкази е упражнение – доколко бих могъл да разкажа една история с минимално количество думи. Опитвам се да се отърва от всичко, което е ненужно – независимо дали е глагол, съществително, прилагателно. Романът, от друга страна, ти позволява да включиш каквото си пожелаеш, може да бъде толкова дълъг, колкото поискаш.Тук по-скоро говорим за натрупване, а не за отнемане. И двата процеса са еднакво трудни.
Никога не пиша роман и разкази едновременно. За да пиша разкази, трябва да съм в едно особено състояние, в което придобивам особен поглед върху света. Бих искал да мога да ви кажа как се раждат историите ми, но дори за мен самият това си остава загадка. Те просто се появяват, една след друга!
В своята лекция „Как да четем къси разкази?“ казвате „Аз гледам на късия разказ като на фрагмент, изваден от живота на образите, които се появяват в разказа, и то фрагмент, отбелязващ важен момент в техния живот. Това може да е някой безкрайно дребен и на пръв поглед маловажен детайл, който обаче преобръща съдбата на героите в разказа. Би трябвало да бъде екстремно и съществено събитие в живота на тези герои.“ Сещате ли се за такова събитие във Вашия собствен живот, по което може да се напише или вече сте написали разказ?
Има много подобни примери: в семейството – раждането на дете е такова събитие. И от това може да излезе добра история. Но хубав разказ може да излезе и от наглед незначителни случки – например – ако се разхождам, видя как сянката на улична лампа пада върху тротоара и вдигна крак да я прескоча, сякаш е много голяма. За да откриваш истории в такива ежедневни неща обаче, е необходимо да се научиш да гледаш на нещата от малко по-различен ъгъл. Аз самият понякога се улавям че зяпам хората, увлечен в някой детайл, без да усещам, че погледът ми ги притеснява. Именно дребните неща, които може да не значат нищо в момента, в който ги виждаме, по-късно могат да се окажат в сърцето на някой разказ.
Разказите не са „мой продукт“ защото аз съм ги създал – една история е колкото моя – като писател – толкова и ваша – като читатели. Начинът, по който Вие разбирате един разказ може да не е това, което аз съм вложил като първоначална идея в него. Може да харесате историята, да си я скътате или да я захвърлите, чудейки се какво съм искал да кажа. Целта ми е да Ви провокирам да създадете нова история. Така всеки разказ може да има толкова версии, колкото и читатели.
Политическата съдба на вашата родина е доста бурна в последните десетилетия. Как разпадането на СР Югославия и последвалите войни се отразява на родния ви език?
Мисля че всяка война променя неминуемо езика и общуването, защото принуждава хората да правят нещата по по-различен от ежедневния, обикновен начин. Политиката може да влияе значително върху езика. Ако говорим за моя роден език например – въпреки че сръбския и хърватския са лингвистично са един и същи език политиците ни втълпяват,че ние – сърбите говорим сръбски, а хърватите – хърватски език. И така полека-лека политиката ще направи двата езика доста различни. За мен обаче това е напълно приемливо. По-важното е, че младите писатели в Сърбия и Хърватска нямат проблеми в общуването си едни с други. За авторите,които в момента са около 30-годишни, войната не значи нищо, те не са обременени от спомени за нея. Колкото и лоша да е войната, тя дава на хората свобода да мислят по различен начин.
Живеете в Канада. Каква е разликата между писателя, който пише в родината си и този, който пише зад граница?
Разликата е огромна. На първо място – в езика. Писането, литературата се осъществяват чрез езика и един писател принадлежи на езика, на който пише. Може да живея в Канада, но пиша на сръбски. Тоест, аз преди всичко съм сръбски писател. Може би ако пишех на английски или френски щях да се чувствам канадски писател.
За мен преместването ми в Канада беше един вид освобождаване. През 1994г., когато напуснах родината си, войната все още продължаваше. Чувствах се притиснат от властите, които постоянно ни повтаряха „Трябва да пишете за войната, да подкрепите родината с творчеството си“ и прочие. Исках да избягам от всичко това. Животът ми в Калгари още веднъж доказа, че да живееш далеч от националистично настроената тълпа значително улеснява работата на писателя. Изведнъж осъзнаваш, че от дистанция виждаш нещата по-ясно. Отивайки в Канада някои от нещата, които не разбирах, докато бях в Сърбия, под постоянно влияние на медиите и политиците, изведнъж ми се изясниха. Така че – да си писател в чужда страна е едновременно и благословия, и проклятие.
Освен писател, Вие сте и преводач от английски на сръбски език. Кой автор си мечтаете да преведете?
Преди години, когато преведох романа на Томъс Пинчън „The Crying of lot 49″(преведен на български като „Обявяването на серия № 49“, изд. Народна култура, 1990 г.), ми се искаше да преведа и други негови произведения. За съжаление не ми остана време да работя върху тях. В наши дни в Белград има издателство, което публикува романите на Пинчън, преведени от други преводачи. Малко завиждам на тези хора, тъй като имат възможността да работят върху романи, които аз самият толкова харесвах. Но това е вече минало и не смятам, че трябва да съжалявам за някаква пропусната възможност.
Ако говорим за други автори – бих искал да преведа някои творби на Дейвид Мемет и други американски и канадски драмаматурзи, които пишат пиеси по начина, по който бих искал аз да пиша своите разкази.
В един от своите разкази казвате, че най-добрият разказ е ненаписаният. Трябва ли да пишем разказите, или да ги оставяме ненаписани?
Мисля, че разказите трябва да се пишат. Винаги, когато напиша разказ, се чувствам не като победител, а по-скоро като победен, защото винаги имам усещането, че е останало нещо, което не съм успял да пресъздам, нещо неизречено в историята, която току-що съм завършил. Затова и продължавам да пиша – защото искам да успея, да напиша перфектната история. Въпреки че това изглежда невъзможно, никой досега не го е направил. Ако бяхме постигнали съвършенството, защо тогава толкова много писатели продължават да пишат? Мисля, че литературата, включително всичко, което съм написал аз самият, не е нищо повече от сбирка неуспешни писателски опити.
В много от разказите в сборника „Кравата е самотно животно“ тишината присъства осезателно. Какво означава тя за Вас?
Много често виждам тишината като най-добрата алтернатива на езика. Писателят трябва да направи своя избор между това да мълчи или да говори, да използва думи или тишина, за да изрази това, което иска. В разказите има повече тишина, отколкото в романа, в тях разчитаме на тишината да говори дори когато много от думите са отнети от разказа.
Доскоро смятах, че мълчанието „говори“ повече от думите, но осъзнах, че това не е напълно вярно. Като цяло хората не обичат да мълчат. Може би, колкото по-често практикуваме изкуството на тишината, толкова по-добри ще ставаме в него.
