Денят ще бъде тежък, казвам си при отпиването на сутрешната глътка не-вино. Докато оставям кафето да се разлее в мен, неволно визуализирам тлъсти сърца, нелепо налепени с пухчета и брокат, котки, от чиито уши извират розички, и пр. Щом хората имат нужда от повод и дата, за да празнуват любовта, ние ще я задоволим щедро – отговаря прагматично Пазарът.
Ето и актуален казус по темата. ИК „Прозорец” възлага на 10 съвременни български автори да напишат по един разказ за любовта. Част от тях приемат задачата може би с ентусиазъм, а може би не („Да поговорим за любовта“ с насилствен увод на Деян Енев, последван все пак от хубава и лаконична история). Други вероятно вадят непубликувани и/или недовършени ръкописи – кой ли не е писал по темата. По отношение на последния вариант, подозирам повече от половината включени в сборника творци. Така или иначе, „Десет разказа за любовта“ се появява планирано и тематично дни преди 14 февруари. Книготърговците, които през първите седмици от месеца старателно са събирали подобни продукти, навярно са доволни.
Читателите, които по една или друга причина не познават съвременната българска литература, могат да я опитат и с чиста съвест след по-малко от 100 страници да си кажат „Ахааа. Това ли било? Хм…”. Надявам се прибързаните заключения от този тип да не са много.
Добрата новина: Алек Попов, с когото стартира компактното книжно приключение, както обикновено не изневерява на тънката ирония, с която бърка в най-интимното, и както обикновено – получава му се чудесно. С което затвърждава мястото си на един от любимите ми автори – последователен и отговарящ на очакванията.
Откритието: Разказът на Елена Алексиева – прецизна и жестока дефиниция за любов. Истина и мъдрост. Страниците от сборника, заради които бих го препоръчала, въпреки всичко останало. Редовете, които бих спестила на всеки, живеещ с идеята, че любовта в същността си е еуфория в розово. Композицията от думи, която по жесток и непоколебим начин утвърждава любовта като споделяне.
Споделяне на спомените за щастие.
Споделяне на болесттите.
Споделяне на странното усещане да обичаш някого, който ти напомня на някого, обичан в миналото.
Споделяне на помещение, в което леглата са две и не са долепени едно до друго.
Чете се трудно. Подобно на начина, по който се забиваш с голямо усилие лъжица в студен мед.
Но кой е казал, че медът е само наслада и разтапяне? Не и Елена Алексиева. Не и този любовен разказ.
Текстът е публикуван за първи път на 14 Февруари 2013 г.
