„Дете 44“ – ужасът, който не е измислица

Прочетох „Дете 44“ преди два месеца (Два. Месеца. Без. Ревю). Оттогава накарах шестима души да си я купят, дадох я назаем и дори я подарих на приятел за рождения ден. Ако тази статистика ви изглежда жалка, бъркате. Когато страшно много харесам една книга, се ограничавам само с пропагандно ревю за нея и дотам се изчерпва дългът ми към читателската вселена.

Не обичам да обсъждам с други хора книгите, които са ми допаднали. Не обичам да агитирам в тяхна полза, защото не умея да го правя. Когато рационалната ми сестра иска да си спести времето за четене на прочувствените ми ревюта и ми зададе омразния въпрос „За какво се разказва?“, и то непосредствено след като съм се постарала да напиша добър текст по темата, първо изтръпвам, после запелтечвам, а накрая изпадам в истерия от типа „Ти не ме обичаш, защото не четеш писанията ми!“.

Та… това е причината активността ми след прочита на „Дете 44“ да е толкова необичайна и поне в моите очи да доказва, че съм преживяла един от най-добрите романи за годината. Роман, който едва ли щеше да види бял свят на български, ако не беше скорошната му екранизация (с Том Харди и Гари Олдман, държа да отбележа). Не чух много добри отзиви за филма, но въпреки това съм благодарна за съществуването му, защото по един или друг начин ме срещна с книгата.

Нормално е отначало да сте скептично настроени към „Дете 44“. Роман за зловещата реалност на Съветския съюз, написан от западняк? Не, благодаря. Глупав предразсъдък или не, помислих си го. Любопитството ми надделя, но за тези от вас, на които не им е толкова слаб ангелът и не се изкушават лесно – съветвам ви този път да поддадете. В случая няма абсолютно никакво значение дали Том Роб Смит е англичанин или руснак. Единственото, което има значение е, че е адски добър писател.

Атмосферата на „Дете 44“ е съкрушителна. Повсеместните чистки и чудовищната параноя при управлението на Сталин са превърнали многомилионната руска нация в сбирщина от заблудени идеалисти, противни доносници, невъобразими садисти и бъдещи жертви. Не мисля, че в книгата има герой, който в един или друг момент да не попада в някоя от изброените категории. Главният герой Лев Демидов например прескача през няколко от тях, преди да се превърне в многопластовия персонаж, на когото симпатизираш. В началото обаче младият офицер на КГБ е наточен инструмент на властта, който безропотно изпълнява повелите й. Когато детето на негов колега е намерено мъртво и на Лев се пада честта да наговори глупостите за „инцидента“, в ума му се зараждат първите зачатъци на подозрение.

От този момент нататък всяка стъпка на Лев е в негов ущърб. От върховете на социалистическия строй той ще удари самото му дъно. Единствен съюзник в изпитанията ще бъде съпругата му Раиса, която безспорно е най-интересният образ в романа. Връзката им се развива по невероятно интригуващ начин, в който има повече воля, отколкото искрена любов. Не мисля, че скоро съм срещала толкова противоречиви отношения между двама герои.

Системата, която отрича съществуването на престъпност в редиците си, ражда сериен убиец. Злодеянията му са набързо потулвани, а удобните изкупителни жертви – осъждани без разследване. Обезобразени детски трупове осейват цялата страна и докато хиляди „врагове на държавата“ са натъпквани във влаковете за Сибир, чудовището необезпокоявано преследва плячката си. Чудовище, в чието съществуване никой не вярва. Един предварителен прочит на биографията на прословутия Андрей Чикатило ще ви даде нова перспектива към тази част от сюжета. Чикатило не е участник в романа, но Том Роб Смит умело е вплел детайли от „дейността“ му в живота на серийния си убиец.

Няма думи, с които изцяло да изразя мъката, потреса, недоумението как неотдавна милиони души са живеели в този кошмар, без абсолютно никакъв изглед за промяна към по-добро. Подобен ужас не може да се измисли, не може да се роди от нечие въображение, не може да се съчини като предупреждение за поколенията. Не, ужас от подобни мащаби може само да се случи. Единственият друг роман, който ме е карал да се чувствам по този начин, е „Ние, живите“ на Айн Ранд. „Дете 44“ по нищо не му отстъпва.

Том Роб Смит (снимка: Джеймс Хопкърк)

Без да бъде гениално произведение, „Дете 44“ предлага всичко, от което средностатистическият читател има нужда. Книгата не се проваля в нито едно отношение. Обратите са изненадващи, героите са прекрасно изградени и развити, фонът, на който се разгръща целият ад, е покъртителен и достоверно описан, физическата болка е осезаема, тормозът над човешкото достойнство и цялостната несправедливост на епохата карат кръвта ти едновременно да замръзва и да кипва, историята е увлекателно разказана… Искрено вярвам, че Том Роб Смит е написал роман, който би издържал проверката и на най-придирчивия читател.

Единственото, за което държа да разкритикувам издателство „Лъчезар Минчев“, е липсата на каквато и да е информация върху самото книжно тяло. Няма анотация, няма биография на автора, няма блърбове или дори намек, че по книгата е заснет филм с участието на страхотни актьори… Ценителите на модерното изкуство може и да са склонни да дадат милиони за празния червен квадрат, който представлява задната корица, но повечето читатели не биха платили 16 лв. за книга, за която не знаят нищо. Иначе адмирации за приложенията (44 факта за епохата на Сталин и интервю с Том Роб Смит), определено ценя наличието на допълнителни материали.

Нещо любопитно – „Дете 44“ е началото на трилогия. Романът е завършен сама по себе си, но това не е последният път, в който се срещаме с Лев и Раиса. Оптимистът в мен вярва, че Том Роб Смит може да задържи нивото и в следващите романи, песимистът е убеден, че продълженията ще изневерят на очакванията. В едно съм сигурна – промените в ръководната власт на СССР ще окажат своето влияние върху сюжета и ще предложат различен, интригуващ фон за историите. Може би бруталността на „Дете 44“ е недостижима, но друго предстои да ни изненада и да се запечата в ума ни.

Още едно ревю за „Дете 44“ можете да прочетете в блога „Книголандия“.

Гледайте и трейлър на филма тук: