Джеймс Патерсън е добре известен с увлекателните си трилъри, повечето от които са бестселъри. „Детектив Алекс Крос“ (изд. „Хермес“) е дванайстият роман поред от серията за тъмнокожия детектив Алекс Крос. През ноември 2012 г. книгата беше филмирана под заглавието „Детектив Алекс Крос“.
Започнах да чета „Детектив Алекс Крос“ с ясната нужда, че имам нужда от нещо разтоварващо, нещо точно в този жанр, което да изгълтам на един дъх. Истината е, че бях леко разочарована от последния трилър, който прочетох и който видимо беше неоправдано прехвален. Затова се притеснявах пак да посягам към нещо подобно.
Но Джеймс Патерсън, чието интервю превеждах преди време, ми се стори подходящ. А и този път беше сигурно, че посягам към автор, който е обявен за най-печеливш писател от сп. „Форбс“ през 2012 г. с продадени над 260 млн. копия по света, изпреварвайки в класацията дори писатели като Стивън Кинг и Джон Гришам. Накратко, стимулът да прочета книгата се увеличи.
Истината е, че „Детектив Алекс Крос“ притежава всичко необходимо за един интересен криминален роман: брутални престъпления, извратен убиец и достатъчно заплетена интрига, която да поддържа читателя в напрежение през цялото време.
Главният герой Алекс Крос работи в полицейското управление на Вашингтон като психолог. Един ден жена му Мария е убита и умира в ръцете му, а убиецът остава неразкрит. Години по-късно, когато Алекс е напуснал полицията в опит да загърби миналото, с него се свързва бившият му колега Джон Сампсън. Джон има нужда от помощта на Алекс, за да залови безмилостен сериен изнасилвач. С напредването на случая се разкриват шокиращи детайли, които преобръщат живота на Алекс Крос. Въпросът е, разбира се, обичайният – дали ще има възмездие и дали справедливостта ще възтържествува?
Ако трябва да съм докрай откровена, „Детектив Алекс Крос“ все пак си е поредното комерсиално трилърче. От друга страна, е достатъчно добре разказана история, така че си има своите предимства. Фактът, който мен специално ме впечатли, е, че този роман е напълно самостоятелен от всички останали в поредицата, т.е. за хора като мен, които посягат за първи път към конкретната поредица за Алекс Крос или към Патерсън изобщо, това, че романът се води „номер 12“, няма абсолютно никакво значение, защото в сюжета няма препратки към предишните книги и си е напълно отделна история.
Много ми хареса финалът на книгата, а още по-приятно изненадана останах и от факта, че романът има епилог, който завърши също изключително сполучливо. Изводът е, че получих това, което търсех от историята: да ме разтовари, да има напрежение и да я изчета бързо. Джеймс Патерсън просто вилнее в ума на читателя като призрак, от който малко се страхуваш в началото дали ще оправдае очакванията ти, дали ще те стресне достатъчно. Накрая си даваш сметка, че призраци все пак няма, ала се чувстваш някак странно доволен от илюзията, в която си се пренесъл, макар и за кратко.
