Дочитайки потресен края на историята за Хаши и Кику, дълго време седя замислен. Защо ли депресията не ме е завладяла, при положение че има всички предпоставки за това? Рю Мураками е вплел толкова малко слънчеви подаръци от съдбата за клетите момчета, че почти не се забелязват. Животът им започва тъжно, облаците за миг се разпръсват, но след това мракът и тъгата отново идват на власт. И така до самия край. Всичко хубаво бива заличено, всяка нежност – потъпкана и заменена с горчивина и грубост.
Рю Мураками притежава уникално добър стил – пише толкова живо и агресивно, че на моменти ту потръпваш от отвращение, ту потрепваш с надежда, че всичко най-после ще приключи. Способен е да разкаже отделни случки натуралистично до такава степен, че картините сами се чертаят пред очите ти. Изцяло с бяло-черни цветове, но на него те му стигат. Някакси успяваш да си дадеш сметка, че гадното в живота не винаги се случва набързо и сякаш между другото. Понякога трябва да го изживееш във всичките му възможни разновидности.
Двете момчета не са братя. Макар съдбите им да са свързани и двамата да споделят подобни страдания, биологична връзка помежду им липсва.
Установих, че всъщност аз не съм единственият, от когото никой не се нуждае. Истината е, че никой няма нужда от никого. Всички хора са ненужни.
Самотата е загнездена толкова дълбоко в човешката душа, че дори безкрайните опити за установяване на отношения с околните – постоянно, упорито и с цената на безброй отстъпки и компромиси – са обречени на неуспех. Защото, въпреки всички романтични представи, ширещи се по света, човекът е егоистично същество, което върши всичко, подбудено единствено от стремеж към собствено удоволствие.
Това доказват с постъпките си майките на Хаши и Кику. Отчаяни, уплашени, разочаровани или напълно обезверени, те извършват едно от най-жестоките деяния, които можем да си представим. Доброволно се отказват от новородените си деца, заключвайки ги в гардеробчета на гарата и обричайки ги на бавна и болезнена смърт. По чудо те оцеляват, но до края на романа читателят не може да реши дали са имали късмет, че са били открити…
Кикуюки Секигучи е по-суровият от двамата другари. Не се колебае да използва юмруците си, действа импулсивно и се опитва да възпре растящата в себе си агресия. Откривайки, че спортът му помага да избяга временно от настоящето, той се вкопчва в него като просяк в краката на изгубил се в гетото богаташ. А появилата се като по чудо Анемоне за него е светулката, която не сме сигурни дали наистина съществува или тази слаба светлинка е просто плод на въображението ни.
Хашио Мидзоучи е различен – раним, артистичен, плашлив и безкрайно емоционален. Той вярва, че изкуството ще го извади от мръсотията и ще му дари това, което му се полага по рождение – нормален и човечен живот. В опита си да развие безспорния си талант, той ще срещне Нива и тя вероятно ще му помогне да излезе от тунела на халюцинациите, в който той се е оплел.
Дали някой от двамата ще успее да се спаси?
Всичките пътешествия и любовни афери са просто като нервните пристъпи на Гъливер – колкото и да удря бетонните стени, с които е обграден, колкото и да се гневи, колкото и енергия да хвърля и изтощен, да си въобразява, че е успял, всичко е напразно – тропиците си остават непостижимо далечни.
Вместо тропиците – пустиня. Самота, изнемога и сухота в гърлото. Щастливият живот със сигурност съществува. Но за някой друг.
И о, да. Красивото, изисканото и романтичното в японската култура и бит търсете на друго място. Рю Мураками е забравил да ги включи. Безмилостно добър роман, безмилостен и добър.
Още ревюта за „Децата от гаровия сейф“ можете да прочетете в блога „Книголандия„, при Преслав Ганев в „Литературата днес„, в блога „Книгозавър“ и при Весислава Савова в „ART“.
