„Тук почива Александър Баденфийлд,
който напусна грешната земя на дванайсет години.
Той бе последният Баденфийлд. Слава Богу!“
Обикновено ми се четат десетки неща наведнъж и приключа ли с един роман, ставам разногледа, докато реша какво точно да го наследи. Е, оказа се, че съм си умирала за детска книга за смъртта, която да ме разплаче… от смях. Дами и господа, посрещнете „Деветте живота на Александър Баденфийлд“.
Александър Баденфийлд е последният представител на баснословно богата фамилия от забележителни негодници, чието изконно удоволствие е да наблюдава как другите страдат. Младият Баденфийлд е най-богатият човек на света, живее в огромен замък насред Ню Йорк, не ходи на училище и си има верен до гроб иконом, клетият Уинтърботъм, който изпълнява всяка негова прищявка. Има едно единствено нещо, което кара момчето да се мръщи, и това е семейното проклятие – заради предаващата се от поколение на поколение злоба, всеки Баденфийлд е обречен на ранна и жестока смърт. И тъй като Александър е типичен представител на рода Баденфийлд, тоест е непоправим подлец и негодник, същата съдба очаква и него.
Дванайсетгодишното симпатично изчадие инатливо се опълчва на проклятието, намирайки как да открадне деветте живота на котката си Шаденфрод. Вместо да ги цени и оползотвори пълноценно обаче, Александър ги профуква за нула време, изпробвайки най-различни начини да умре. Нещо като самоубийствен туризъм, при който всеки фатален инцидент служи за забавление. И трагедиите наистина са забавни, поне до момента, в който младият Баденфийлд не 
осъзнава, че се е озовал точно там, откъде е и започнал – само с едно кратко човешко съществувание под ръка.
„Деветте живота на Александър Баденфийлд“ е потресаващо готина книжка, дяволита и така напоена с черен хумор, че направо мога да си представя лукавото удоволствие, с което Марсиано я е писал. Авторът прави клишетата в жанра на пух и прах и съвсем откровено си го признава на няколко места. Илюстрациите на Софи Блекол са страхотни и си мисля, че голяма част от ексцентричния чар на историята идва именно от тях. През цялото време, докато ги гледах, си представях какъв чуден филм би могъл да направи Тим Бъртън по романа.
Срамота е, че книгата е толкова кратка. Чак ми се прищя да й присадя новавивум, уникалният орган, който дарява котките с многобройните им животи, за да може историята магически да се удължи и да й се радвам още, но самият Александър Баденфийлд ми показа, че подобни експерименти не са чак толкова добра идея. В никакъв случай не пропускайте да се убедите и сами.
„Книжен Жор“ също хареса „Деветте живота на Алeксандър Баденфийлд“.
