“Усмивката на кучето” и клишетата на българската действителност

Денят е студен, кален и тъжен. Краят на септември е и вали неспирно. Чувството е сякаш небето е погълнало града, за да държи като заложници всичките му жители. Настроението и времето са същите в последната част на “Усмивката на кучето” (ИК “Колибри”). Мисля си какво съвпадение е, че точно днес се захващам с тази работа…

В археологическия трилър “Усмивката на кучето” на Димана Трънкова ще откриете: сериен убиец, любовен триъгълник, американски журналист, българска журналистка, тракийска митология, иманяри, археологически паметници, традиции и история. Има ги всички клишета за българския народ, в които, оказва се, сме затънали толкова дълбоко, че и художествената литература не прави опит да им се противопостави.

В романа е описана и цялата тъжна действителност от последните 25 години, минали в “прехождане” и очакване на по-добри времена. Авторката не поставя присъди и не сочи с пръст, а просто ни разказва за всичко, което се е случило с нас и на нашата държава през така наречения преход и ни оставя сами да направим своите изводи.

Тази хроника на България след 1979 г. натежава и измества центъра на читателското възприятие от криминалната линия. Това ми доказва още веднъж, че е много лесно да сбъркаш, когато се стремиш да кажеш твърде много истини наведнъж.

Героите на този роман за мен останаха неразгадана загадка. Журналистите Мая и Джон се опитват да открият убиеца и да проумеят мотивите му. Те постепенно (или не) се влюбват, но до края на книгата аз не успях да видя техните лица и да усетя присъствието им. Емилия е българска емигрантка, върнала се в родината си. Красива и несигурна е. Да, но какво от това? Твърде малко са нишките, които писателката е оставила за своите читатели.

Впечатление ми направиха “лошите” – Стефан и Калоян, които са доста по-плътно изградени и интересни образи, защото ни е дадена възможност да надникнем в тяхното минало. Можем да ги видим не само чрез действията им в настоящето, но и чрез промяната в тях, която се е случила и се случва.

В целия текст се открива една обща идея, която е представена от няколко гледни точки. Интересно ми беше да следя различните проявления на схващането, че ние вървим напред, предприемаме действия, които ни плашат, и се колебаем; стремим се към неща, които не разбираме и не можем да конкретизираме; постоянно се движим, но сме безсилни да променим света.

“ – Не че има някакво значение – промълви тя. – Кое? – Всичко. Мислиш си, че знаеш нещо за нещо, но не знаеш почти нищо. Но на теб ти е приятно да си мислиш, че знеш.”

“…той вече е свободен да върви по пътя си, който беше кръг.”

Доста са моментите, които за мен като читател останаха неразбираеми и нелогични. Напрежението, очакването и изненадата от кулминацията в действието, която търпеливо чаках, ги нямаше.

Безспорно е, че авторката има талант на разказвач, добър стил, ерудиция и пише с лекота. Забелязват се редица детайли, върху които си личи, че е мислено и които са истинско богатство за повествованието. Романът е четивен, но мен лично не ме грабна и не ме застави да го разгръщам във всяка свободна минута. А именно такова е читателското ми очакване, когато посягам към книга, наречена трилър.

Още едно критично ревю можете да прочетете в блога  „Книголандия“. Положителни мнения ще намерите при „Литературен гид“, „love big books and cannot lie“ и възторжен коментар от Станислава Чуринскиене в „Lira.bg“.