Докосвам се за първи път до творчеството на Майя Динева през романа й „Днeвникът“, наскоро публикуван от издателство „Lexicon”. Нямам обяснение защо авторката не е сред добре познатите ни съвременни писатели. Намирам стила й за виртуозен и впечатляващ. „Дневникът“ е силен и драматичен разказ, побрал само в 170 страници трагедията на няколко живота. На моменти дъхът ми секваше насред изречението – Майя Динева успява да изненадва с нова посока на мисълта, водеща разказа по съвсем неочакван път. Чете се леко, но не бързо. Неведнъж се връщах страница назад, за да преживея отново написаното и да го разбера по-добре.
Структурата на романа е един от най-отличителните му елементи. Дори само заради сложните конструкции бих го определила като уникат. Трябваше ми известно време, за да свикна с тях и да се ориентирам добре, но след това усещането беше, че авторката ме е хванала за ръка и ме води в света, който е създала. Защото там има тайни и неизказана човешка болка, която трябва да бъде споделена.
В началото на книгата Стефания е на зряла възраст. Става ясно, че е загубила важна фигура в живота си – своя съпруг Професора. Той остава безименен до края на историята, но така е по-добре. С нареждането на пъзела става ясно, че е деспотичен егоцентрик, незаслужаващ симпатията на читателя. Макар и мъртъв, Професорът все още има силно влияние върху Стефания, която изживява психологически срив. Тя съзнава, че вече е свободна и няма нужда да се съобразява с тираничните прищевки на съпруга си. Въпреки това обаче не намира сили в себе си да продължи напред. Както едно диво животно, израснало в клетка, губи инстинкта си за оцеляване и съответно става уязвимо в естествената си среда, така и Стефания не знае как да се възползва от свободата си.
Тя намира лаптоп в дома си и що надниква към екрана, остава поразена. Там, оформени в думи, са мислите й от младостта. Неин дневник, който обаче не помни да е попълвала. Започва да чете и разказът се връща назад в миналото, още преди първата среща на Стефания с Професора. Образът на героинята започва да се изгражда пред нас и всичко постепенно си идва на мястото. Повествованието прескача във времето, от история на история и бавно разплита загадки от миналото.
Майя Динева (снимка: БНР)
Появява се второстепенната героиня Марта, изиграла важна и мистериозна роля в живота на Стефания. Нейният образ също е много убедителен и имах чувството, че познавам поне няколко жени, споделящи част от съдбата и преживяванията й. Марта въплъщава ценностите на едно отминало поколение. Подобно е и със Стефания. Подмамена от чара на Професора, тя изживява младините си с него – нещастна. Какво я е спирало да го напусне не се споменава категорично, но моето усещане е, че една от основните причини е натиска на общественото мнение. Лесно е да съдим от позицията на далеч по-свободните порядки, в които живеем днес. Аз не искам да го правя, но анализирам до какво са водили задръжките в миналото. Някой би казал – до повече съхранени бракове. Аз бих казала – до повече нещастие, скрито зад четири стени. Не твърдя, че моралните ценности днес са в своя апогей (ни най-малко за съжаление), но намирам свободата на избор, която имаме сега и често приемаме за даденост, за голямо предимство.
Откриват се още големи теми, но не мислете, че те са представени като част от философска лекция. Романът е наситен откъм действие, напрежението държи читателя до финала, който, на свой ред, е блестящо замислен. Ерудицията на Майя Динева лъха от страниците и им придава стил. Имах едно ясно сравнение в ума си, докато четях – „Дневникът“ е калейдоскоп, съставен от куп цветни фрагменти, всеки важен за себе си и същевременно губещ смисъл без цялото. От любопитство проверих дефиницията за „калейдоскоп“ и научих, че тя съдържа в себе си гръцките думи за „красота“ и „форма“. Разбрах, че несъзнателно съм направила най-точната асоциация.
Има и дребни, запомнящи се детайли. Например при всяка пауза в повествованието – време, в което героят трябва да реши накъде да поеме, все се намира някой, който предлага да му направи кафе. Същото съм срещала във всички книги от поредицатата трилъри на Камила Лекберг „Патрик Хендстрьом“, но реших, че това е шведска приумица. Оказва се, че езикът на кафето е универсален и дори може достойно да запълни всяка празнина.
Отивам да си приготвя едно ароматно кафе, а вие последвайте мотото на издателство „Lexicon” – подкрепете българската литература и си доставете наслада с романа „Дневникът“.
