Донякъде по случайност, на 13-годишна възраст аз станах говорител за случващото се в родината ми [Босна и Херцеговина – бел. ред.]. Вярвах, че онези, които ще ме чуят, ще направят нещо, за да спрат войната. Толкова много деца останаха в града и продължиха да страдат; те нямаха възможност да избягат и да разкажат. […] Надявам се чрез ролята, която възприех, да успея да допринеса по някакъв начин за разбирането на войната и за насърчаването на мира […] Този мой стремеж се зароди след публикуването на дневника ми, когато се озовах в позицията на говорител пред света. Избрах да приема тази роля, и продължавам да правя този избор всеки ден с мисъл за бъдещето. В добавка осъзнах и силата на личните истории по време на война или друг тип мащабна трагедия. Когато до нас достигне информация за война в някоя част на света, ние научаваме за броя на убитите и ранените, дати на сражения, нападения, имена на места, които вече не съществуват. Със сетива, притъпени от тази лавина от сурови факти, ние забравяме, че всяко събитие засяга всеки от нас индивидуално – обикновени хора, деца, младежи, възрастни, баби и дядовци. Ако изслушаме всички лични истории или ако чуем дори само една от тях и си представим всички останали, ще можем да придобием известна представа за действителния мащаб на войната.
Тези думи принадлежат на Злата Филипович – босненско момиче, което губи детството си на 11-годишна възраст, след като през пролетта на 1992 г. Сараево е обсаден. Злата, която днес живее в Ирландия, си води дневник от 1991 г., месеци преди избухването на войната, и продължава да документира живота си по време на обсадата на града. През 1993 г. дневникът ѝ е публикуван във Франция, а Злата и родителите ѝ са изведени от Босна и Херцеговина и се установят на безопасно място в чужда страна.
Повече от 30 години след първоначалното публикуване на „Дневникът на Злата“ и след подписването на Дейтънското споразумение (21 ноември 1995 г.), с което се слага край на гражданската война в Босна и Херцеговина, книгата вече е достъпна и на български език със заглавие „Дневникът на Злата. Животът на едно дете по време на обсадата на Сараево“.
Благодаря на екипа на „Световна история“, част от издателската група на „Българска история“, че ми се довериха и не само придобиха правата за издаването на „Дневникът на Злата“ на български, а и ми повериха превода на книгата. Вярвам, че подобни книги имат силата да ни провокират да мислим, да чувстваме и да подхождаме към другите с уважение, разбиране и емпатия, както и да подхранват вродената ни доброта за сметка на също толкова присъщата ни лошотия, която избуява там, където властват незнанието и страхът, както и там, където национализмът, пропагандата и насилието надделяват над желанието за мирно съжителство в условия на справедливост и благоденствие.
Както пише Злата в предговора към книгата, написан през 2005 г., 11 години след края на войната в Босна и Херцеговина:
Ако в края на това дълго пътуване на моя дневник поне един човек знае къде се намира Сараево и какво се случи там в началото на 90-те години на ХХ век, това ще е успех за мен. Ако един или повече хора придобият представа за живота на децата, озовали се във война, това ще е огромен успех. Ако пък те сметнат за необходимо да пазят това знание, да го прилагат другаде, да се учат от него, да го преподават на други и наистина да го осмислят и разберат, аз ще бъда напълно удовлетворена от това, което този малък дневник е постигнал и може би все още може да постигне.
Отдолу ви предлагам подбрани от мен откъси от „Дневникът на Злата“, които, надявам се, ще ви подтикнат да погледнете на войната (не само на тази в Босна и Херцеговина, а на войната по принцип) от различен ъгъл и ще ви заинтригуват дотолкова, че да ви се прииска да прочетете цялата книга.
Неделя, 5 април 1992 г.
Скъпа Мими,
Опитвам се да се концентрирам, за да си направя домашното (четене), но просто не мога. В града става нещо. Чуват се изстрели от хълмовете. Колони от хора се разпръскват извън пределите на кв. „Добриня“. Опитват се да спрат нещо, но и те самите не знаят какво. Просто се усеща, че се задава нещо, нещо много лошо. По телевизията виждам хора пред сградата на парламента на Босна и Херцеговина. По радиото непрекъснато въртят една и съща песен: „Сараево, любов моя“. Всичко това е прекрасно, но стомахът ми продължава да е свит на топка и аз не мога да се съсредоточа върху домашната си работа. Мими, страх ме е от война!!!
Злата
Понеделник, 6 април 1992 г.
Скъпа Мими,
Вчера хората пред парламента се опитаха да прекосят мирно моста „Връбаня“. Но някой стреля по тях. Кой? Как? Защо? Едно момиче, студентка по медицина от Дубровник, беше УБИТО. Кръвта ѝ се разля по моста. Единственото, което тя казала в последните секунди от живота си, било: „Това Сараево ли е?“. УЖАСНО, УЖАСНО, УЖАСНО!
НИКОЙ И НИЩО ТУК НЕ Е НОРМАЛНО! […]
Злата
Понеделник, 20 април 1992 г.
Скъпа Мими,
Войната, изглежда, не е шега работа. Тя унищожава, убива, изгаря, разделя, носи нещастие. Ужасни снаряди паднаха днес върху Башчаршията, историческия център на града. Ужасни експлозии. Слязохме в мазето – студеното, тъмно, отвратително мазе. А и нашето мазе дори не е чак толкова безопасно. С мама и татко просто стояхме там, притиснати един към друг в един ъгъл, който изглеждаше безопасен. Докато стоях там в тъмното, обгърната от топлите ръце на родителите ми, си мислех за варианта да напусна Сараево. Всички си мислят за това, включително и аз. Не бих понесла да замина сама, да оставя мама и татко, баба и дядо. А да замина само с мама, също не е добра идея. Най-добрият вариант би бил тримата да заминем заедно. Но тате не може да тръгне. Затова реших, че е редно да останем тук заедно. Утре ще кажа на Кека, че трябва да бъдем смели и да останем с хората, които обичаме и които ни обичат. Не мога да оставя родителите си, не ми допада и идеята да оставим татко сам.
Твоя,
Злата
Събота, 2 май 1992 г.
Скъпа Мими,
Днес беше категорично най-лошият ден в историята на Сараево. Обстрелът започна по обед. Мама и аз се преместихме в коридора. По същото време татко беше в офиса си, под нашия апартамент. По интеркома му казахме да изтича бързо до долния коридор, където тримата щяхме да се съберем. Взехме и Цицко [канарчето на Злата – бел. ред.] с нас. Артилерийският огън се усилваше. Нямаше как да прескочим стената и да стигнем до дома на семейство Бобар, поради което се скрихме в нашето мазе […]
Слушахме падащите снаряди, стрелбата, гърмежите над нас. Чухме дори самолети. По едно време осъзнах, че това ужасно мазе е единственото място, където бихме могли да оцелеем. Изведнъж то започна да ми изглежда почти топло и уютно. Това беше единственият начин да се защитим в условията на този ужасен обстрел. Чухме строшаването на стъкло на нашата улица. Отвратително! Запуших ушите си с пръсти, за да заглуша ужасните звуци […] Умирах за храна и вода. Бяхме оставили полусготвения си обяд в кухнята.
Когато изстрелите отслабнаха, татко изтича до апартамента ни и ни донесе сандвичи. Каза, че е усетил миризмата на нещо горящо и че телефоните не работят. Освен това донесе и телевизора ни в мазето. Тогава научихме, че централната пощенска станция (близо до нас) гори и че нашият президент е бил отвлечен. В 20:00 ч. се качихме обратно в апартамента. Почти всички прозорци на улицата ни бяха счупени. Слава богу, нашите бяха оцелели. Видях как пощенската станция гори – потресаваща гледка! Пожарникарите се бореха с бушуващия огън. Татко направи няколко снимки, докато пламъците поглъщаха пощата, но каза, че снимките не излизат, защото аз бях бърникала по фотоапарата. Съжалявах. Целият апартамент миришеше на горящия огън. Господи, в миналото минавах покрай пощенската станция всеки ден, а тя току-що беше съсипана. Беше огромна и красива, а сега биваше поглъщана от пламъците, чезнеше пред очите ми. Ето така изглежда моят квартал, скъпа Мими. Чудя се какво е положението в други части на града. Чух по радиото, че в района на Вечния огън [паметник на цивилните и военните жертви в Сараево по време на Втората световна война – бел. ред.] е ужасно, мястото е покрито със стъкло. Притесняваме се за баба и дядо, те живеят там. Ако можем да излезем, утре ще проверим как са. Отвратителен ден, най-ужасният в 11-те ми години живот досега. Надявам се да е единственият такъв! Мама и татко са много изнервени. Трябва да си лягам.
Ciao,
Злата
Четвъртък, 7 май 1992 г.
Скъпа Мими,
Бях почти оптимист, че войната ще спре, но днес… Днес снаряд падна в парка пред дома ни – същия парк, в който в миналото аз и приятелките ми седяхме и си играехме. Много хора са пострадали. От това, което чувам, ранени са Яца, майката на Яца, Селма, Нина, съседът ни Дадо и кой знае още колко други хора, които са били там. Дадо, Яца и майка ѝ вече са се прибрали вкъщи от болницата, Селма е загубила бъбрек, но не знам как е, защото все още е в болницата. А НИНА Е МЪРТВА. Парче от шрапнел се забило в мозъка ѝ и тя починала. Беше толкова сладко и добро момиче. Ходехме в една и съща детска градина и си играехме в парка. Наистина ли няма да видя Нина никога повече? Нина, невинно 11-годишно момиче, жертва на глупава война. Тъжно ми е. Плача и се питам защо се случи така. Тя не е сторила нищо. Една отвратителна война унищожи живота на едно дете. Нина, винаги ще те помня като прекрасно момиче.
Обичам те, Мими,
Злата
Понеделник, 25 май 1992 г.
Скъпа Мими,
Днес зала „Зетра“, олимпийската „Зетра“ [изградена за Зимните олимпийски игри през 1984 г., които се провеждат в Сараево – бел. ред.], изгоря. Целият свят знаеше за нея, олимпийската красавица, но тя беше обгърната от пламъци. Пожарникарите опитаха да я спасят, към тях се присъедини и нашият Жика. Тя обаче нямаше никакъв шанс. Силите на войната не знаят нищо за любовта и желанието да спасиш нещо, те знаят единствено как да унищожават, да изгарят, да отмъкват разни неща. Затова искаха „Зетра“ също да изчезне. Това ме натъжава, Мими.
Чувствам се така, сякаш никой и нищо наоколо няма да оцелее.
Твоя,
Злата
Понеделник, 29 юни 1992 г.
Скъпа Мими,
СКУКА!!! ОБСТРЕЛ!!! БОМБАРДИРОВКИ!!! ХОРА БИВАТ УБИВАНИ!!! ОТЧАЯНИЕ!!! ГЛАД!!! МЪКА!!! СТРАХ!!!
Така изглежда животът ми! Животът на невинна 11-годишна ученичка! Ученичка без училище, без веселбата и вълнението, съпътстващи ходенето на училище. Дете без игри, без приятели, без слънце, без птички, без природа, без плодове, без шоколад или сладкиши, само с малко сухо мляко. Накратко: дете без детство. Дете по време на война. Сега осъзнавам, че наистина живея насред война, че съм свидетелка на грозна, отвратителна война. Аз, както и хиляди други деца в този град, който бива разрушаван, който вика, плаче, търси помощ, но не получава такава. Господи, ще свърши ли някога това, ще бъда ли някога отново ученичка, ще мога ли някога отново да се наслаждавам на детството си? Веднъж чух, че детството е най-хубавото време в живота на човек. И наистина е така. Аз обожавах детството си, но сега една грозна война ме лишава от него. Защо? Мъчно ми е. Иде ми да заплача. Плача.
Твоя,
Злата
Понеделник, 20 юли 1992 г.
Скъпа Мими,
Тъй като през цялото време си стоя вкъщи, аз наблюдавам света през прозореца. Само едно късче от света.
По улиците бродят множество красиви породисти кучета. Стопаните им вероятно е трябвало да ги изоставят, защото вече не са можели да ги хранят. Тъжно! Вчера видях един кокер шпаньол да пресича моста – не знаеше накъде да тръгне, беше се изгубил. Искаше да продължи напред, но се спря, обърна се и погледна назад. Вероятно търсеше стопанина си. Кой знае дали стопанинът му все още е жив? Дори животните страдат тук. Дори те не са пощадени от войната.
Ciao,
Злата
Четвъртък, 19 ноември 1992 г.
Скъпа Мими,
На политическия фронт нищо ново. Приемат се някакви резолюции, „децата“ преговарят, а ние умираме, мръзнем, гладуваме, плачем, разделяме се с приятели, заминаваме и оставяме свои близки тук.
Не спирам да искам да си обясня тази глупава политика, защото ми се струва, че тя е причината за тази война, че тя превърна войната в ежедневие за нас. Войната зачеркна дните и ги замени с ужас и сега пред нас се разгръщат нови ужаси вместо дни. Струва ми се, че политиката означава сърби, хървати и мюсюлмани. Но всички те са хора. Всички са еднакви. Всички имат вид на хора, няма разлика между тях, всички имат ръце, крака и глави, ходят и говорят, но сега има „нещо“, което иска да ги направи различни.
Сред приятелките ми, сред приятелите ни, в семейството ни има и сърби, и хървати, и мюсюлмани. Разнородна група сме и аз никога не съм знаела кой е сърбин, кой е хърватин и кой е мюсюлманин. Но сега политиката започна да се меси в отношенията помежду ни. Тя лепна „С“ на сърбите, „М“ на мюсюлманите и „Х“ на хърватите, защото иска да ни раздели. И за да го направи, избра възможно най-лошия и най-черен молив – молива на войната, който предвещава единствено нещастие и смърт.
Защо политиката ни прави нещастни, защо ни разделя, когато ние самите знаем кой е добър и кой – не? Ние се събираме с добрите, не с лошите. А между добрите има и сърби, и хървати, и мюсюлмани, точно както и между лошите. Просто не го разбирам. Естествено, аз съм „малка“, а политиката е занимание за „пораснали“. Но си мисля, че ние, „младите“, бихме се справили по-добре. Ние със сигурност нямаше да изберем войната […]
С обич,
Злата
Събота, 8 май 1993 г.
Скъпа Мими,
Днес ходих в музикалната школа и видях пазара. Има всичко там, всичко, за което можеш да се сетиш. Хората продават всичко.
Замислих се откъде идват всички тези неща, и после си спомних първата си среща с улиците на Сараево след началото на войната, спомних си счупените витрини на магазините и липсващите стоки. Това ли е отговорът? Кой стои зад това? Всъщност няма значение. Онова, което се е случило, е достатъчно лошо, но е още по-лошо да продаваш всички тези неща сега, и то за скъпа чужда валута… Трябва да видиш всичката храна! Междувременно ние гладуваме и сме благодарни за всичко, до което можем да се доберем, каквото и да е то. Как да си купиш нещо, когато едно яйце струва пет германски марки, един шоколад – 20 германски марки, бисквити – 40 германски марки, пакет кафе – 120 германски марки. Мога да продължавам. За кого са тези неща, ако ние, обикновените хора, не можем да си го позволим? Но няма значение… Аз си имам Недо и ние си получаваме своите пакети. Имам леля Радмила, леля Иванка, Гого и Байо, Йелица, леля Бода, баба и дядо и тоооолкова много други добри хора. Предполагам, че този тип търговия и контрабанда все някога ще свършат. Предполагам, че магазините ще отворят за обикновените хора. Обикновените хора, Мими, получават хуманитарна помощ, помагат си с пакети и наред с това, когато и където могат, садят зеленчуци, за да оцелеят. Первази и тераси са превърнати в зеленчукови градини, цветя са заменени от маруля, лук, магданоз, моркови, цвекло, домати и всякакви други неща. Вместо онзи красив здравец сега имаме маруля, лук, магданоз и моркови. Останалите семена дадохме на Мелица, защото тя има градина, в която да ги насади.
Ciao,
Злата
Петък, 23 юли 1993 г.
Скъпа Мими,
От 17 юли насам у нас се отбиват различни хора – журналисти, репортери, оператори. От Испания, Франция, САЩ, Англия… Вчера дойде и екип на ABC News. Снимаха ме за американската телевизия като „личност на седмицата“. Представяш ли си, аз – личност?
Снимаха ме в стаята ми, до пианото ми, в апартамента ни заедно с родителите ми. Говориха си с мен. На английски, разбира се. Трябва да ти се похваля, че те ми казаха, че английският ми е ОТЛИЧЕН.
Довечера светът ще ме гледа […] Междувременно аз наблюдавам свещта и навсякъде около мен е тъмно. Гледам в тъмното.
Може ли онзи външен свят да види тъмнината, която аз виждам? Както аз не мога да се видя по телевизията довечера, така и останалият свят вероятно не може да види тъмнината, в която се взирам. Ние се намираме в двата края на света, животът ни е толкова различен: техният живот е ярка светлина, нашият е тъмнина.
Твоя,
Злата
Събота, 25 септември 1993 г.
Скъпа Мими,
Токът дойде, но въведоха дажбен режим. А дажбите, подобно на живота, който живеем, са глупава работа. Имаме ток за четири часа на всеки 56 часа. Трябва да видиш, Мими, каква лудница настава, когато токът дойде! Купища непрани дрехи чакат да се озоват в пералната машина. Още по-големи купчини пране чакат за ютията. Прахта чака да бъде почистена с прахосмукачка. Трябва да се сготви, да се изпече хляб, а и всички искаме да погледаме малко телевизия. Трябва да измием косите си и да ги изсушим със сешоар. Невероятно е, няма да повярваш!
Всеки път мама казва: „Ако няма да имаме ок, тогава по-добре да нямаме абсолютно никакъв ток. Така няма да се притеснявам. Това е непоносимо“. Да, мамо, само че…
Сега имаме вода по-често.
Пак проблеми с хляба, въпреки че имам ток. Получаваме по 300 г на човек на всеки три дни. Абсурдно!
Очакваше се да се засмея, когато по време на обяд днес татко каза: „Този „германски“ обяд е хубав“. Вероятно се чудиш, Мими, защо бихме яли „германски обяд“. Картофената салата беше приготвена с картофи и кромид лук, купени с германски марки от нашия „богат“ пазар. Заедно със салата ядохме германска риба от пакета с хуманитарна помощ. Това е „германски“, обяд, нали?
Твоя,
Злата
Четвъртък, 14 октомври 1993 г.
Скъпа Мими,
[…] Мими, не ти казах, че предстои да се появиш в останалата част от света. Ще бъдеш публикувана в чужбина. Аз дадох позволението си, така че ти да можеш да кажеш на света какво съм ти писала. Аз ти писах за войната, за себе си и за Сараево по време на войната и сега светът иска да научи какво съм ти написала. Писах ти за чувствата си, за онова, което виждах и чувах, и сега хората отвъд Сараево ще прочетат написаното. Приятно пътуване по света!
Твоя,
Злата
Статията подготви Даниел Пенев
Може да поръчате „Дневникът на Злата. Животът на едно дете по време на обсадата на Сараево“ от Ozone.bg.
