Сега, каквото и да си говорим, „репликите“ обикновено не са като оригиналите. Вероятността тази закономерност да не важи при написването на продължения от съвременни автори на класически поредици е съвсем малка. Така че няма начин да вземеш следващата книга с етикет „Официално продължение, одобрено от наследниците на…“ и да не четеш с лека нотка на съмнение. Обаче…
Обаче ако не си чел всичките предишни части на дадената поредица, може и да не забележиш разлика в стила на авторите, особено ако „продължението“ е написано вълнуващо, изненадващо и автентично. Както ми се случи с „Домът на коприната“ на Антъни Хоровиц. Познатият Холмс (за съжаление, познат предимно от екранизации, но има време да се поправи) със саркастично-снизходителния си тон и неговият верен другар – доктор Уотсън, който тук разказва стари спомени, облегнат на писалището си в старческия дом.
А тъй като наскоро си бях припомнил първия филм за Шерлок с участието на Робърт Дауни-мл. и Джуд Лоу, а след това изгледах и топло-топлото продължение „Игра на сенки“, никак не ми беше трудно да навляза в мрачното лондонско ежедневние на детектив №1 на XIX век.
Целият случай преминава през няколко развития и на случайно попаднали следи, които водят до много по-голям заговор – такъв си е нашият Шерлок, винаги спасяват света с Уотсън. И не, не става дума за масони, а за доста гнусно „тайно общество“, срещу което дори влиятелният брат на Холмс не може да лобира. Захранващо се от мизерията на другите, разбира се.
Признавам, че Хоровиц се е справил чудесно, като само на един-два момента елементът на изненадата в повествованието липсваше (може би просто съм отгатнал какво точно се случва). Кой е Домът на коприната става ясно едва накрая и това няма общо с внимаването на читателя. Няколкото знака с бели копринени лентички, увити около ръцете на жертви, са само бледи предупреждения. И щом професор Мориарти го играе от добрите, смятайте за каква копринена мафия си говорим.
Ами това е, чакаме следващото продължение!
