Когато преди седмица споделих, че не мога да напиша нищо за „Джонатан Ливингстън чайката“ не се шегувах. И така няколко дни. Докато днес най-накрая му дойде времето. Няколко реда за онази книга, която ни качва в небето, за да ни свали със страшна скорост секунди след това. Както ще се случи ако не внимаваме.
„Джонатан Ливингстън чайката“ е от онези тежки книги, които мъчат-мъчат главата, въпреки че причидно се четат лесно. Нещо като „Пилето“. С разликата, че Ричард Бах, за разлика от Уилям Уортън, не ни залива с потока на мисълта на човек, съвсем обективно приближаващ се към конкретна психиатрична диагноза. Напротив, мислите на Джонатан са истински свободен полет, който издига и самите нас далеко и високо в облаците.
Вземайки предвид факта, че книгата попада някъде в графата „приложна психология“, лесната й асимилация буди някакво учудване, поне при мен. От друга страна, думите вървят така леко, че вероятно трябва да се прочете три пъти за един ден, за да бъде възприета като всяка друга книга. И дори човек в един момент си казва: Боже, той дори не е опитал да вложи по-дълбоки символи на посланията си.
Забавлявах се страхотно и същевременно се удивлявах на стремежа на чайката да счупи всички бариери пред себе си. Да се отърве от проклятието на рода чайков. Познавам много такива хора. Част от тях се опитват просто да избягат. Други – да надминат себе си. Джони е такъв – бягащ от посредстствеността и „захлюпеността“ на аутсайдърското мислене. My kinda person.
Книгата ми е подарък от Ива Куерво. Благодаря още веднъж.
