В средата на този месец издателство „Емас“ ни зарадваха с поредната вълнуваща история за личност, записала завинаги името си в световната история. В книгата „Мадам Пиаф и песента за любовта“ Мишел Марли проследява пътя на вечната песен на Едит Пиаф „Живот в розово“ и пътя на любовта на двама млади, които не знаят, че са предопределени да станат идоли – Едит Пиаф и Ив Монтан. Eто и кратък откъс от тази интересна книга, предоставен специално за „Аз чета“ от издателство „Емас“:
Ив Монтан стоеше в кръга на един-единствен прожектор до пианото, свел глава над купчина листове, вероятно ноти със съответния текст. Докато пианистът до него се разсвирваше, певецът явно търсеше нещо – и по този начин даваше възможност на тайната си зрителка да го огледа, без да се разсейва от гласа или поведението му.
За мъж от Юга Монтан беше изненадващо висок, почти метър и деветдесет – и едва сега ѝ направи впечатление колко добре изглеждаше. Носеше черен панталон и бяла риза, копчето на яката му – разкопчано, беше съблякъл жакета си. Жестовете му бяха небрежни и това се хареса на Едит много повече от държането му в „АВС”. Според нея той не изглеждаше зле, когато стоеше мирно, движеше само тънките си ръце и се въздържаше от танцовите стъпки, както и от каубойската шапка и карираното сако. Вече не беше смешен, напротив – бе дяволски атрактивен тип, както тайничко си призна тя. Удивена и възрадвана от това прозрение, Едит се облегна назад.
Седалката ѝ изскърца тихо, но шумът потъна в разговора, воден на сцената.
– Пиаф иска да ме прослуша – чу тя да казва Ив Монтан, а тонът му издаваше, че ни най-малко не е във възторг от тази перспектива. След направеното изявление той се изправи, подаде един нотен лист на пианиста и додаде: – Хубаво, в такъв случай да ѝ покажем на какво съм способен. Мисля да загреем, преди да е дошла.
Той говореше на диалект, който напомняше на Едит за първите ѝ години на Плас Пигал. „Това е езикът от улиците на Марсилия”, помисли си тя. Чувала беше тази мелодия с удължените гласни от матросите от Юга, които идваха в Париж да се забавляват. Странно, че не го бе забелязала при изпълнението му в „АВС”.
Пианистът започна с въведение, което Едит тутакси разпозна. Това беше шансонът „Какво остана от нашите любови?” на Шарл Трене. В първия момент тя се ядоса, задето младият певец отново си позволява просто да копира друг. Но после се сети, че, бидейки начинаещ, той вероятно няма собствени песни. Това поне беше по-хубава – и по-френска – песен от тъпите шлагери, с които той се прекланяше пред американците.
Не след дълго тя осъзна, че сегашното изпълнение няма нищо общо със злощастното му представяне от онази вечер в „АВС”. Ив Монтан разказваше спомените на човек, седнал край гаснещия огън пред дома си и замислен за младежките си любови. Звученето на гласа му беше дълбоко, много мъжествено, силно, същевременно меланхолично и изпълнено с копнеж. Един млад мъж стоеше сам до пианото под слабата светлина на прожектора и съумяваше да запълни огромната сцена със спиращото си дъха присъствие. От него изскочи искра, която по пътя си през тъмния празен салон стигна до Едит и се превърна в море от пламъци, а когато той запя за откраднатите целувки, тембърът му прозвуча невероятно еротично в нейните уши.
Тя се изправи, сякаш ударена от гръм, и се взря в певеца, който разкопча и второто копче и подгъна маншетите на ризата си. Появиха се загорели, жилести ръце, а тя се запита дали тъмният мъх по кожата му наистина е толкова мек, както изглеждаше от мястото ѝ.
Той даде знак на пианиста, който подхвана бърз шансон, непознат на Едит. Текстът беше доста забавен, разказваше се за някакъв велосипед, а Ив Монтан успя да я накара да си представи картинно това возило – макар по-скоро в Марсилия, отколкото в Париж.
Пианистът изпълни кратко соло, а през това време Ив Монтан отново прелисти нотите.
Затаила дъх, Едит очакваше следващата песен. Накрая той подзе „В метрото” – шансон, който се бе прочул благодарение на Роже Дан. Тя се усмихна. Преди четвърт час щеше да се вбеси, задето някакъв заместител пробва да се профилира със заглавие на оригинала, но след досегашното му изпълнение тази мъничка подигравка дори ѝ се стори забавна.
Мишел Марли
Мелодията сякаш възкресяваше блаженството от отминалите времена на валса. Едит неволно изпита опасения, че тактът на този енергичен мюзет ще вдъхнови Ив Монтан да направи няколко танцови стъпки. Ала за разлика от изпълнението му като каубой той стоеше мирно и тихо на мястото си и разчиташе единствено на своя глас. Несъмнено можеше да пее. И го знаеше. Тя се зачуди само защо не бе проявил този си талант и това самочувствие на сцената на „АВС”. Е, имаше нужда от шлифовка, но с известни напътствия този итало-французин можеше да постигне нещо, в това тя беше сигурна.
Едит скочи, заразена от енергията му, която сякаш посягаше към нея през редовете от седалки. Вече не се стремеше да пази тишина и с потропващи стъпки се запъти към сцената.
Пианистът отпусна ръце още преди Ив Монтан да прекъсне насред песента. Той изпя още няколко такта а капела, преди да се провикне възмутено към тъмната зала:
– Как си позволявате да смущавате репетицията?
– Достатъчно! – Тя пристъпи в кръга, осветен от прожектора, който хвърляше тънка ивица светлина над оркестрината и оттам – към партера. – Няма нужда да слушам повече.
– О, мадам Пиаф! – Ив Монтан прозвуча изненадано, но не и особено зарадвано. Пристъпи непохватно до ръба на сцената, ала не се наведе към нея. – Още не съм приключил.
Застанала така, тя му стигаше едва до глезените. Направи ѝ впечатление, че обувките му се нуждаят от нови подметки. Тази мисъл я трогна. После се сети, дето Анри беше казал, че Ив Монтан е на двайсет и три години. Пет години по-млад от нея, а говорът му издаваше подобен произход като нейния. Макар обикновено да не държеше да набляга на семейното си положение, сега тя сметна за необходимо да го коригира:
– Мадмоазел, моля.
– Хъм – отвърна той. Очевидно притежаваше не само лошите обноски на улично момче, но и действително беше в кисело настроение, както бе споменал преди малко Одифред. А тя знаеше как да се оправя с този сорт мъже.
– Ако искаш да пееш, ела след един час при мен в хотел „Алсина”. – Тя не прозвуча особено любезно, а по-скоро като строга учителка, кастреща своя ученик.
Мадам учителката вирна глава, стегна рамене и след пренебрежителен поглед се обърна към най-близката врата. С крайчеца на окото си забеляза как Ив Монтан пребледня. Фактът, че е толкова прозрачен, ѝ се стори забавен. Този тип мъже не обичаха жените да им говорят с такъв тон. „Ще трябва да свикваш”, помисли си тя и се усмихна.
Ако този откъс ви е харесал, може да поръчате „Мадам Пиаф и песента за любовта„ от Ozone.bg с 10% отстъпка с код azcheta и безплатна доставка.
