Дебютният роман на Деметра Дулева – „Странстващият албатрос“ (изд. „Хермес“) е една история за дългия път към щастието и вечния стремеж да откриеш мястото си в света. Той приканва читателите да се отправят на едно емоционално пътуване из улиците на София, Брюксел и Париж. Ето кратко описание на сюжета на книгата:
Габриела слиза на Северната гара в Брюксел с малко багаж, китарата на Нико и една черна котка. Но храброто й пътуване, изпълнено с неочаквани срещи и странни премеждия, едва сега започва. Животът в крайните квaртали на София, Брюксел и Париж може да е удивително еднакъв. Защото най-трудно навсякъде е това, което Габриела единствено търси: да бъде отново щастлива…
А ето и един интересен откъс от книгата:
Отварям очи и дълго време не мога да разбера къде съм. Маузи скача върху мен. Лежа в розови чаршафи, пухени завивки ме обвиват като захарен памук. Розовите чаршафи на Нора, в които нощем лекува цинизма си.
На човека е дадена способността да сънува. Сънища, които се молиш да не свършват, или други, от които се будиш с облекчение. Аз от години сънувам предимно кошмари. Преживявам по десетки пъти на нощ всичките си големи страхове и сутрин се будя изтощена. Най-често се давя в непрогледна дълбока вода, по хиляди начини – мостът под мен се срутва, някой ме бута от скала, падам от лодка, къщата се наводнява, докато спя, порой ме отнася…
Тази нощ съм спала щастливо и съм сънувала най-редкия си сън, какъвто не бях имала от детството си – как летя и се рея в небето. Толкова обичам това усещане за лекота. Насън е толкова просто – разтварям ръце и политам. Не си задавам никакви въпроси за техниката на летене, за положението на тялото, за крилете. Впрочем такива нямам. Просто си летя, ей така, сякаш е най-естественото ми състояние и се чувствам превъзходно. Понякога насън правя и по-сложни неща – спускам се стремглаво и после отново се издигам, яхнала силен порив на вятъра. Усещам въздушните потоци с цялото си тяло и ги владея до съвършенство.
Събуждам се лека като перце и се чувствам чисто нова.
На масата в кухнята намирам бележка:
Нахранила съм котката. Заредила съм кафе-машината. Мляко, масло и варени яйца ще намериш в хладилника. Хляб и нутела – в шкафа над мивката. Ще се върна към два и ще излезем на разходка.
Нора е невероятна, но не мога да я ползвам като патерица. Уговорката е да си поделяме всички разходи за наема и издръжката. Така или иначе вече й дължа много.
От утре започвам да си търся работа. Имам строен план как да обикалям театри, ресторанти и хотели. Намислила съм точно как ще се представям. Какво пък, може да ме вземат някъде да свиря.
Ще помоля Нора да разпечата скалъпеното ми CV в сто екземпляра. Освен името, рождената дата и телефонният номер, нищо в него не е вярно. Напълнила съм го с измислици, които обаче звучат добре. Имам и „препоръки“. Едната ще ми я подпише собственоръчно Нора. Няма как – ще трябва да се лъже. В момента нито една истина за мен няма да ми влезе в употреба.
Върви ми да живея на високо.
Жилището се намира на единайсетия етаж в съвременна кооперация и разполага с огромна панорамна тераса.
Винаги съм обичала да гледам света отгоре. Виждам стотици керемидени покриви, дървета, куполи, часовникови кули. В дъното, точно където залязва слънцето вечер, стърчи позлатеният шпил на Съдебната палата.
Вляво, сред нискостелещата се мъгла, пробляскват блатните езера на квартала. Четох в гида, преди да дойда, че градът е изграден върху пресушени блата. Остатъци от тях могат да се видят в почти всички паркове, оформени като водни огледала и обградени от педантично поддържани морави, подрязани храсти и редки дървесни видове.
Нора закъснява, разходката ще я направя сама и без това вече не ме свърта на едно място.
Излизам и тръгвам покрай езерата.
Бледо слънце разкъсва ниските облаци. Златен лъч се плъзва косо върху водната повърхност, озарява като прожектор църквата и площада. Минава през лицето ми и спира в прозорците на кафе „Белга“. В този град светлината е различна.
За кратък миг воалите от мъгла се повдигат и виждам един сюрреалистичен свят, като кутия за бижута, издялана от камък, чиито тайни са скрити вътре. Луксът е в изящните детайли – мраморни колони, гранитни цветя, месингови дръжки, бронзови фенери и резбовани пейки. И за разкош – зелени папагали прелитат над парковете, орхидеи цъфтят по первазите…
Прекосявам площада (площад „Флаже“, прочитам на табелата) и опитвам да си начертая карта на новото място – супермаркета, банката, хлебарницата, автобусната спирка, киносалона. Първи отправни точки.
Разходката е кратка, зимният вятър е безмилостен, а въздухът е толкова влажен, че прониква през дрехите и ме пронизва до костите. След час навън зъбите ми започват да тракат неудържимо.
Минавам през банката, после през пекарната. Вземам няколко кроасана, връщам се вкъщи, правя си кафе и сядам в кухнята. Топлата напитка сгрява приятно цялото ми тяло.
От прозореца се виждат входът на блока и булевардът с големите платани. Свечерява се. Леко e започнало да ръми. Върху мокрия асфалт светлините на фаровете се извиват в дълги отражения, а стволовете на голите дървета проблясват металносини.
Приятно ми е.
Гледам навън, докато капките покриват плътно стъклото.
С чаша в ръка обикалям апартамента. Усвоявам пространството.
Малък хол, обзаведен с много вкус, какъвто съм виждала само у Нора. Банята е по-просторна от кухнята – с големи огледала, кварцова лампа, пухкави хавлии, пантофки с помпони.
Шикозният апартамент и луксът на квартала за мен са загадка. Нора едва ли плаща наема само от заплата. Няма да я разпитвам, пък и не вярвам да ми каже. Може да сме най-добри приятелки, но за някои неща е много дискретна.
А на тема мъже винаги се е обвивала в мистерия. Но тя си е такава – не обича да се обяснява и дори на шега не търпи упреци. Ето, и сега закъснява. Сигурна съм, че е най-добре да не задавам въпроси.
Нора е в Брюксел отдавна, научила е вече как стоят нещата. Снощи набързо ми разказа, че в момента работи на летището, в „Буркана“ – така нарича стъклената постройка на ВИП залите, разположена встрани от основната сграда за пристигане и кацане. Преди известно време я повишили в мениджър. Не станало лесно, трябвало години наред да се буди сутрин в три часа и да започва смяна в пет, да се подмазва на шефовете, да се моли, да настоява, да заплашва.
Когато пристигнала в Брюксел преди осем години, работила като чистачка по домовете, сервитьорка, болногледачка. Печелившият й ход се оказал тапията по фламандски език. Тук, за да те наемат на по-свястна работа, ти трябват и двата езика. Инвестирала всичките си спестявани в езикови курсове и в бакалавърска диплома по мениджмънт.
Докато бършела подове и отсервирала чинии, учела. Отнело й няколко години да вземе необходимите дипломи и сертификати. Но после нещата наистина потръгнали. Започнала на летището на щанда за козметика в безмитните магазини. По цял ден очите й били на четири, защото много се крадяло и им удържали от заплатите. Години наред се доказвала като усърден и дисциплиниран кадър, с качества на лидер.
Нора си е Нора – отракана е и умее да командва. Сега вече на ВИП-а е нещо като шефка, посреща и изпраща важни персони. Работата й харесва, заплатата е сносна. И най-вече й допада възможността да се върти около заможни мъже.
Отдавна е тъмно навън. Подредих в гардероба целия си багаж. Направих списък с най-належащите покупки. Пускам телевизора и опитвам да се ориентирам в многобройните франкофонски и фламандски канали. Всички предавания са ми чужди и превъртам напред-назад безцелно.
Няма какво да правя.
Не ми остава друго, освен да вися на прозореца и да наблюдавам живота на града. И да галя Маузи. След дългото пътуване и тя се възстановява. Изтяга се в скута ми и мърка…
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
Книгата ще бъде представена на 5 септември в София и на 10 септември в Пловдив.
