Илюстрация Габриел Дънмайър за Story Magazine
Още щом получих книгата на Етгар Керет преди седмица, знаех, че разговорът ми с него ще бъде интересен. Керет е дружелюбен, остроумен и забавен, също като в своите истории. Откровен. Пише за себе си, но иска да докосва другите. Търси спасение в изкуството, но харесва и разчупването на самотата в проекти с други хора. Етгар Керет е един от най-популярните съвременни автори в своята родина, но се радва и на голямо одобрение извън нея.
Преди седмица беше на посещение в България, като за краткото време, през което беше у нас, успя да посети три града и да представи своя сборник с къси разкажи “Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог” пред българска аудитория. Ето какво сподели той и в специалното интервю за „Аз чета“.
В предговора към българското издание на “Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог” разказвате как започвате да пишете. Това се случва докато карате военната си служба. Как се случва така, че армията да превърне един човек в писател?
Аз съм най-малкият от три деца. Имам по-големи брат и сестра и е странно, че всички ние имахме големи промени в живота по време на своята военна служба. Моята сестра среща своя годеник докато е в армията, но той е убит по време на Арабско-израелската война (освободителна война). След това тя става крайно религиозна. Има 11 деца и 5 внуци на 46 години и ако не беше армията, нейният живот щеше да бъде различен. Тя учеше психология. Брат ми беше компютърен гений и по време на своята военна служба беше открил технология, която позволява при въздушните бомбандировки да се покрива по-голяма територия. Използвайки тази технология те свалят сирийски самолет и пилотът и навигаторът умират. Моят брат се чувстваше отговорен за тяхната смърт и в последствие стана крайно ляв активист, пацифист. И това се превърна в негова идентичност. А когато аз постъпих в армията, учех математика и физика, предполагаше се, че ще стана инжинер, но станах писател.
Има нещо в армията, което те шамаросва в лицето, някой, който те спира или ти казва нещо и когато трябва да се уволниш трябва да си зададеш въпроса “Кой съм аз всъщност?”. Армията предоставя някакъв вид обстоятелства, които те свързват повече със самия теб. Защото ако искаш да кажеш „Аз не съм войник.” следва въпросът „Какво съм аз?”.
Интересно е, защото съм си представял че в свят без армия моята сестра щеше да бъде психолог, брат ми има високо-технологична компания, а аз съм инжинер, който строи мостове. Но някак тези трудности, през които сме преминали са изкарали на преден план нашето истинско аз.
Кое е нещото което най-силно е повлияло на Вашия стил на писане?
Аз започнах да пиша в армията. Винаги съм чел много, а в армията продължих да чета и като един вид убежище. Аз четях, защото това ме задържаше здравомислещ, нормален. И когато бях на 20 започнах да чета Кафка. Това за мен бе някак успокояващо – че има някой друг, който е дори по-прецакан от мен самия, някой, който е имал повече проблеми, отколкото имам аз. Това е нещо като посещение на сбирките на анонимните алкохолици, дава ти подкрепа, виждаш, че има някой, който се чувства по същия начин като теб. Това чувствах, когато четях Кафка и Исак Бабел.
Мисля, че са ми повлияли всички тези книги, които съм чел през живота си – книги за хора, за ситуации, които са по-силни от техните възможности. И те не се стремят толкова много да постигнат своята цел, а по-скоро да запазят хуманността. Мисля, че тези писатели са имали огромен ефект върху мен и също така армията. Фактът, че бях напълно изолиран, че не желаех да показвам своите слабости на околните, за да не ги използват срещу мен. Всички тези 24 или 28 часа, през които нямах никакъв контакт с човешко същество. Всичко това ме доведе до писането.
Фотография: Роберт Ласка
Във вашите разкази винаги присъства социалната или политическа тематика, но тя е също така препокрита с хумора и ежедневния език. Каква е ролята на тези теми? Какви са посланията, които отправяте чрез тях?
За мен писането е нещо много лично. Когато пиша, аз чувствам, че говоря на себе си, не толкова на останалите. Но ако ме питаш каква е целта на моите творби, да, това е нуждата да докосна, да разтърся някого. Когато пиша, аз пиша сякаш до себе си, но, нека кажем, човешката връзка е по-голямата цел на моето писане. А използвам хумор, защото мисля, че в моето писане има нещо много, много тъжно и ако не използвах хумор, щях да стана патетичен. Хуморът е начин да запазя своето достойнство, без да загубя своята честност.
В предварителния разговор си говорихме, че късите разкази се четат много по-лесно днес в забързаното ни ежедневие в сравнение с останалите жанрове. Мислите ли, че късият разказ е именно новата градска литература?
За мен е логично късите разкази да са обвързани с мястото, където живееш. Преди време слушахме музикални записи на касета, сега си пускаме песни в YouTube. Има нещо в това, че реалността е много по-фрагментирана. Но дори и днес, ако попитате издателите те ще ви кажат, че късите разкази не се продават, хората четат романи.
За мен писането на къси разкази е инстинктивно. Да, аз обичам да чета романи. Но когато си в автобуса, в колата, в самолет бих искал да имам нещо като капсула, която те изстрелва – 2-3 страници, които казват нещо и предизвикват емоция , която знам по име. Винаги съм се възхищавал на автори като Кафка, Исак Бабел и няколко други израелски автори, които са способни да откроят нещо силно в кратки текстове. Ако зависеше от мен късите разкази щяха да са бестселъри, но те не са.
Може ли книга да промени живота на човек?
Идвам от регион, в който има нещо в интензивността на ситуациите, което наистина редуцира влиянията. Искам да кажа, че книга може да ти спаси живота, ако я държиш в джоба си и някой стреля по теб, а тя спре куршум а, но като цяло мисля, че изкуството, дори най-въздестващото изкуство говори с език, който е много по-слаб от този на физическата агресия. Наистина не мисля, че историите имат толкова голям ефект, не вярвам, че моите истории могат да променят реалността, но това, в което вярвам, е, че изкуството може да бъде нещо като убежище, скрито място. Когато светът наоколо не ти позволява много неща, ти отиваш в това вътрешно пространство, където можеш да се чувстваш сигурен, когато си себе си. Но когато книгата свърши, когато филмът и изложбата приключат ти все пак трябва да излезеш и да се справяш с това, което е навън, с реалността. Не може да те спаси от това.
Фотография: Робърт Ласка
Вашите разкази са дълбоко свързани с вашата родина – Израел, но същевременно това са и истории, които успяват да докоснат емоциите на хора по целия свят. Творбите Ви са превеждани на повече от 30 езика. Според Вас какво ги прави толкова универсални?
Когато написах своя първи разказ „Тръби”, аз наистина чувствах, че пиша само за себе си. След това, когато го показах на своя най-добър приятел бях много изненадан, когато той го хареса. Той каза „Да, бих го купил, защото те познавам.”
След това го показах на друг, човек, който не беше толкова близък и той също го хареса. И тогава си помислих, „Уау, има някой, който би го купил, дори без да знае целият ми живот”. След това написах книга и напълно непознати хора я четяха и когато моите творби бяха преведени на чужд език това ме измуми дори повече. Защото когато пишеш нещо, имаш чувството, че в творбата има нещо толкова лично, интимно, което обаче хората успяват да усетят дори да не си описал буквално. Това е като да седиш с някой друг и аз намеквам нещо и другият казва “Да, знам какво имаш предвид”. И ти си щастлив, защото не е нужно да обясняваш, той просто го разбира.
Винаги имам това колебание, дали хората наистина разбират това, което съм искал да кажа, или те просто са привлечени от написаното , защото е странно и нетрадиционно, но не разбират емоциите, вложени в текста.
Освен къси разкази, Вие също пишете и за телевизията и киното. Имате няколко много успешни филма. Каква е разликата в писането за тези толкова различни сфери?
Аз пиша за телевизията и киното от много години, но там работата е повече на целия екип. И съответно получаваш всички преимущества от това. Защото, когато пишеш един разказ, всичко зависи от теб, но когато режисираш филм, тогава добър актьор може да те спаси, добър сценограф може да ти предложи много добър кадър, за който не си се сетил, добър графичен дизайнер може да ти помогне да направиш историята по-добра. Ти получаваш много от хората, с които работиш, но в същото време нямаш пълен контрол върху творбата, както е в литературата.
Мисля, че за мен писането е много по-естествено, но аз също харесвам и това разчупване на самотата, да изляза навън и да създам нещо с други хора. Невероятен е този момент, когато за първи път гледаш свой филм, заедно с всички, които са работили по него в залата. Те го гледат и всеки един от тях чувства, че това е негов филм. 50 различни индивида, които чувстват едно и също. Това е като 50 души да имам едно бебе заедно. Страхотно е когато проработи, но може да бъде много стресиращо, ако не се получи, защото ако тази синенергия не се случи и финалният продукт не е това, което си искал, ти може да си ядосан на тези хора, защото не се е получило.
Чел ли сте български автори?
Не, за съжаление не съм. Но, сега аз идвам в България за първи път. Това не е част от културата, която обикновенно се изучава и не е лесно да научиш за нея. Ние изучаваме полски, руски, английски автори, но не и български.
Какъв е вашият съвет за младите хора, които биха искали да се занимават с писане?
Основното нещо, което искам да им кажа е, че трябва да бъдат страстни в историите, които искат да разкажат. Формата е второстепенна в сравнение с историята. Аз наистина предпочитан зле написана, добра история.
Първо трябва да има нещо, което наистина искаш да кажеш.
Мисля, че когато пишеш една история, трябва да я пресъздаваш по начина, по който я усещаш. Никога да не опитвайте да копирате нечий чужд стил, защото дори да напишете най-добрата история в стила на някого, то той винаги би я написал по-добре от вас. Така, че трябва да бъдете уверени в това, че вашата история и вашият начин на писане са интересни и уникални и вие просто трябва да опитвате, това е посоката, в която трябва да вървите.
