Понякога влизам в книжарница като в храм, понякога – като в сладкарница. А в деня, в който си купих „Ето го разкаяния победител“ (изд. „Да“) от Никола Петров, влязох под тентата на Пролетния панаир на книгата като човек, който изпълнява ритуал. Денят беше дъждовен – достатъчно, че да изглежда символично. Пристигнах на панаира след работа, мокра и леко изцъклена, точно в час пик, когато половин София изглеждаше решила да си купи по една поетична надежда.
Бях си написала списък. Този път ще съм дисциплинирана, казах си. Без излишни книги, без разточителства, без онова импулсивно „само ще погледна“. И все пак – първата шатра, до която стигнах, беше на „Жанет 45“, приютила и поезията на издателство „Да“. Още не бях се огледала и вече бях сграбчила „Песента на бързолетите“ (изд. „Жанет 45“) на Емилия Найденова (все пак един бързолет на дъждовен фон винаги върви). А после, с леко извинение към себе си, попитах за стихосбирката на Никола Петров, която стоеше на първо място в списъка.
Грабнах го с очакването, че ще е от онези книги, с които ще прекарам поне няколко вечери. Но когато я погледнах – тънка. Само толкова ли ще ми дадеш?, запитах се. Гладът ми за поезия не беше лек и май леко се разочаровах.
После я отворих. В метрото. След работа. Беше валяло. Аз – уморена и леко сантиментална. А първото стихотворение започна… зле. Или поне не така, както ми се искаше. Не беше катастрофално лошо, но беше далеч от магията, която си бях внушила, че ме очаква. Спрях на средата и тихо се упрекнах: Трябваше да я разлистиш преди да купиш, Ива, не се подлъгвай по поетични заглавия.
На първо четене – не. На второ – ах.
След половин час с чаша чай и завивка, реших да я отгърна… отзад. И ето го там – „Речник“. Скромен, но пълен с тихи експлозии и гениално нагъл. Малък шепот на ирония, капка екзистенциална мъдрост и много литературно чувство. Дадох си сметка, че не съм се смяла толкова искрено и същевременно тъжно от речника в края на „Галерията на сърцето“ на Марин Бодаков насам. Всъщност това беше моментът, в който реших, че ще се върна към началото. Пак. И ще остана. Това беше моментът, в който си казах: „Добре де, Никола, печелиш тази битка.“
Любов – Не зависи от теб дали ще бъдеш обичан, или не. Намирам тази мисъл за успокояваща.
Болка – Еволюционно преимущество, което не искам да имам.
Бог – Лесно е да видиш, че е нелеп, освен ако не е твоят бог. Има и светски богове.
Изкушавам се да напиша рецензия само по този речник. А може би и да го изпринтирам и закача на стената вкъщи – до списъка с книги за следващия панаир.
Лирическото отмъщение на „разкаяния победител“
После се върнах на онзи първи текст. И някак си, като че ли с променена оптика, той започна да ми говори. Така започна втората част на влюбването ми:
„Междувременно светът се променяше,
но толкова бавно, че оставаше същият.“
Стихотворенията в книгата не са просто поетични разкази. Те са като сенки в съня ти – появяват се без предупреждение и после те карат да се чудиш дали не си променен. „Забравените“ ми влезе под кожата. „Орисници се качваха в петицата“ ме върна в онези стари входове, в които лято никога не влизаше (нали си ги спомняш? все миришат на мухъл и детство).
Стихове като „Забравените“ и „Орисници се качваха в петицата“ се превърнаха в онези текстове, които ще носиш в джоба си. Като малки билети до собствения ти спомен, до онези тъмни входове, където лятото никога не влиза, а орисниците си знаят работата.
Някак тъжно, някак красиво, някак необратимо. В „Забравените“ има нещо от сън с вкус на вина и мирис на есен:
„Забравените, единият сменил лицето си,
другият името, без да се усетиш.“
Тези образи ме връщаха към неща, които уж съм преживяла, а може би просто съм сънувала. „Орисници се качваха в петицата“ пък разгръщаше цяла митология на софийската тъга и детството, което се помни през слънчевата прашинка в стълбището на панелен вход:
„А понякога орисниците виждаха дете, което
нощем ще се люшка в ужаса на луната,
денем ще връзва скръбра си като шал.“
И понякога си мисля, че Никола Петров всъщност е написал поезия за всички деца, които никой не ориса. Или които помнят какво са им казали, но не знаят дали вярват.
Поезия, която се приближава на пръсти
В „Алиса“, „Не мога да те защитя“ и „Какво посяхме“ се срещат дълбините на загубата с онзи специфичен цинизъм на порасналия човек, който знае, че невинността не е била изгубена, защото никога не е била негова. Петров пише:
„представи си, че не сме загубвали невинността си,
представи си, че не сме я имали.“
И тук вече не става въпрос за разкаяние. Нито за победа. А за това, че свободата, която уж някога ще дойде, винаги идва след малко. Или след стихотворение. Или в края на една книга, която си мислиш, че няма да харесаш.
В корема на света… или защо мълчанието е най-добрата поезия
А в „В корема на света“, с радиото, емисиите и водещите от програма „Хоризонт“, Никола Петров улавя нещо болезнено познато за всеки, който някога е заспивал с шум от новини. Там, където:
Когато всички гласове заглъхнат, всичките
далечни гласове.
Когато водещите на програма “Хоризонт”
заспят в такситата на връщане.
и
Ние вече се унасяме, лежим
в корема на света, загърнати в езика,
в първия език, създаден
не да казва, а да гали.
„Когато всички гласове заглъхнат… тогава мъртвите ще станат от смъртта си.“ Това е изречение, което би могло да бъде епитафия на нашето време. Или на самите нас.
Петров пише с мълчание между думите. Той говори не само за онова, което се случва, но и за онова, което отказваме да признаем. Не мога да не спомена „Глутницата“ – стихотворение за преследването на истината, което вероятно ще препрочитам в различни фази на живота си. А „Пощадата“ ме остави безгласна, защото някои утехи са равни на наказания.
Равносметка след един мокър петък
Когато стигнах последната страница, не се чувствах победител. Но и не бях разкаяна. По-скоро бях човек, който е изял една поетична истина, трудно смилаема, но абсолютно необходима. И въпреки че стихосбирката е тънка – наистина е достатъчна. А може би точно защото е такава.
„Ето го разкаяния победител“ не е книга за победители. Нито за герои. Това е книга за хората, които понякога се чувстват малки, разфокусирани, забравени – но все още дишащи, все още търсещи, все още обичащи. И които, в някой дъждовен петък, все пак намират своето убежище в една стихосбирка.
Това е стихосбирка, която трябва да си позволиш да не харесаш веднага. Да не я разбереш напълно. И именно в това е силата ѝ. Тя не те убеждава, не те примамва – тя седи до теб като човек, който вече е преживял всичко, което и ти някога ще преживееш. Понякога мълчи. Понякога прошепва. Понякога те сграбчва.
И когато отново я затвориш, вече не се ядосваш, че е тънка. Само я прибираш на рафта и си мислиш: „След време пак ще се върна към нея.“ И си прав. Ще се върнеш. Като към стара мечта или към дума, която не си запомнил от първия път.
