Ева Липска, една от най-значимите съвременни полски поетеси, дойде в България в началото на декември за представяне на българското издание на книгата й „Скъпа госпожо Шуберт…” (превод: Вера Деянова, изд. “ДА”) в Пловдив и София. Посещението на Ева Липска в България се случи в рамките на продължаващата инициатива „Полска литературна есен“ на Полския институт в София. Специален гост на двете събития освен авторката беше и илюстраторът на книгата Сeбастиан Кудас.
Срещата ми с Ева Липска, Себастиан Кудас и Вера Деянова се проведе отново (както интервюто ми с Олга Токарчук) в уютната атмосфера на Библиотеката на Полски институт в София. Екип, който от първия момент се видя, че е сплотен и близък. Успявах да овладея вълнението си само до онзи момент, в който пиехме чай и установявахме близостта на двата славянски езици. Усмивката на Вера, благоразположението на Ева и тихото присъствие на Себастиан не ме оставиха хладнокръвна. Създаде се атмосфера, която ще се опитам да ви предам, енергия, която се връща с всяко отваряне на страниците на „Скъпа госпожо Шуберт“ или слушане на звуковия файл. Ева Липска е не просто сърдечна, с цялата своя известност тя е открита, естествена и омагьосваща.
Интервюто разделям в две части, като втората ще можете да прочетете още в неделя.
Взех тази книга и си казах „ей сега ще я прочета за един ден” и изведнъж се озовах пред препятствие.
Каква ужасна книга?! (усмихва се Ева Л.)
Не, не, сякаш се бях изправила пред камъка на Шимборска. Нямах ключ за нея…
Не е необходим някакъв специален ключ.
Може би ми беше необходимо време да улегне емоцията. И днес вече имам много въпроси.
Моля, заповядайте!
В началото винаги задавам един въпрос, тенденциозно, насочен към саморефлексията. Обичайно всеки я прави за себе си, в случая предизвикателството е, че става публична. След множеството награди и книги, признание и опит, коя е Ева Липска днес? Кой се крие зад това име?
Наградите – да, те са нещо много мило, приятно. Но не е решаващото дали поезията на човека, който се харесва в определен момент, ще живее нататък. Времето проверява нашето изкуство, времето е нашият критик. Може би след 50 години ще сте свидетели дали тази поезия ще продължава да се чете и дали ще бъде необходима на хората от тогавашното поколение. И никакви признания тук не играят роля.
Аз, днешната, съм, разбира се, по-богата с целия си дълъг живот. С определен интелектуален опит и с една все по-голяма неувереност в себе си. Все по-голямо смирение в очакванията. Сигурна в себе си бях на 18 години. Тогава ми се струваше, че знам всичко и че пиша най-хубавите стихове и че знам как трябва да бъдат написани. След това самочувствието се стопява като сняг и се появява една все по-голяма несигурност и някакво ходене пипнешком. Нищо не е сигурно вече.
А се очаква да има сигурност. Тогава как ще отговорите на въпроса ми чувствате ли се част от световните имена в поезията, наредена сред/до тях?
Не, чувствам се като себе си. Светът за мен е определена сценография, аз принадлежа само на себе си, отговарям за себе си, за моя филм, в който играя още малко.
Преживели сте Шекспировото „Светът е сцена (театър), а ние (сме само) актьорите в него”.
Във времето на e-mail-ите и социалните мрежи какъв е стимулът Ви да се завърнете, да възобновите жанра на писмото и то в поетичен вид?
Докато пишем, докато го има интелектуалното движение, ние ще живеем. Разбира се, до голяма степен поезията се пренесе в интернет. Все по-малки са тиражите на книгите. Но съществува огромният милионен и милиарден тираж на поезия в интернет. Това много ми харесва. Обичам тези измишльотини и виждам колко много млади хора преписват стихове от книгите и ги качват в интернет. Това е оптимистично. Свидетелство е, че на младите е потребна поезията. Защото и тя принадлежи на младите.
Кратка информация, когато човек се влюбва или разлюбва, когато се бунтува, защото младостта е бунт. Не съм от хората, които мислят, че с интернет е настъпил краят на изкуството, че се слага край на изкуството. То функционира във виртуалното. Срещам свои стихове в испански, исландски, български портали и това е фантастично. Бърза комуникация. Дори и да излезе моя книга в определена страна, тя все пак стига до тесен кръг читатели, а в интернет е тази голяма, динамична, милионна антология.
Тогава няма да се печели от книгата.
Разбира се, че има смисъл да се издават книжки в книжно тяло, защото все още има хора, които обичат да си легнат с книга, да я вземат със себе си, когато пътуват, да си правят бележки отстрани, да гледат картинки също. (тук отварям книгата за илюстрация на последните думи на Ева – и аз съм от тези хора с бележките и хартията). О-о-ооо! (смеем се). Към формата „писмо” се върнах, тъй като ми се струва, че мога повече неща да кажа.
Това е и следващият ми въпрос. Казва ли нещо в повече тази форма? Или прикрива нещо?
Положително дава повече пространство, може да се каже много повече, при най-малко думи. В тази форма мога да напиша за света, в който живеем, за времето, за това, какво ме интересува, това, което ме разсмива или вкарва в бяс.
Съществува ли госпожа Шуберт? Как тя влезе в книгата?
Госпожа Шуберт е моето алтер его.
В тази мистификация – човекът, който пише писмата, да се предполага ли, че зад образа се крие мъж?
(иронично) Е, живеем в такива времена, че може и да е жена. Може и мечка. В моя случай това е мъж. Възможно е това да е бивш любовник, сегашен или бъдещ.
Или несъстоял се.
Във всеки случай тайнствен.
След отминаване на достатъчно време и след като г-жа Шуберт влезе в библиотеките и достигне до повече читатели, не се ли страхувате, че ще започнат да Ви идентифицират с нея? И вместо да казват „г-жа Липска” ще Ви наричат „г-жа Шуберт”. Ще стане замяна на Егото с Алтер егото…
За мен няма никакво значение. Аз самата имам дистанция и спрямо г-жа Липска, и спрямо г-жа Шуберт. И без това всеки ще чете себе си, със своето въображение, прекроявания, които има основание да се случат. Или ще намери нещо за себе си, или няма.
Аз намирам много утеха.
Тематичният обхват на книгата е изключително широк. През емблематичните вечни теми до казиното и хранителните добавки. Нищо не е останало извън вниманието Ви, отвън историята и света, те са плътно вместени. Та, остана ли друг обект и субект за писане? Недокосната тема след тази книга? Изумява ли Ви все още нещо днес и какво е то?
Със сигурност много още. Още космосът, който ни заобикаля; влиянието на науката върху нашия живот, новите открития, изкуственият интелект, дроните, които летят над нас. Има още много. Въпросът за смисъла на живота, който присъства постоянно и е постоянно повтарящ се. За мен се променя само декорът.
Защо писмата не пристигат? Какво им пречи?
Не знам дали не пристигат, не съм сигурна. Сега ме изненадахте. Може би особеното, специфичното за тези писма е, че те някъде се задържат. Не съм мислила за това.
Въпросът очевидно е породен от това, че госпожа Шуберт не отговаря? (тук въпросът ми е допълнен от Вера Деянова – б.а.)
Може би трябва да се напише книга с отговорите на госпожа Шуберт, за да се покаже, че пристигат? Защо мислите, че не пристигат? Напротив, те пристигат.
Правя интерпретация по Жак Дерида за писмата, които не достигат до своя адресат. Съществува тази възможност да не стигнат.
Но тъкмо това е вълнуващото – че ние не знаем всичко.
Имате ли самосъзнание за женски тип писане? Съществува ли разделение женско/мъжко писане? Във феминистки ключ.
Е.Л.: Аз не съм феминистка. Не знам докрай как да определя моето писане, смятам, че то е смесено, така, както са смесените училища, където има заедност. Едно време е имало разделение на мъжки и девически училища. Моето въображение е на сцеплението. Понякога пиша като неизвестния господин Шметерлинк например, но той изчезна.
В. Д.: Нека осветлим малко нещата, да споменем, че госпожа Шуберт има дълга история като образ и в последните две книги на Ева Липска е вече друга, по-зряла, различна от появилата се през 90-те години в стихосбирката „Хора за начинаещи” героиня.
Да, разкажете ни за пани Шуберт.
През 90-те години тя беше малко повече политическа, сега е по-метафизична, занимават я тези гранични ситуации, по определението на Ясперс.
Къде е отишла политическата госпожа Шуберт?
В. Д.: Претопила се е в това смирение, за което говори Ева, друг тип отношение към изкуството. Тук също има много политика, без да е публицистична.
Да, и политика, мисля, че и една социална критика има в тази книга.
Е.Л.: Да, но по-префинена, по-деликатна.
В този ред на мисли дали премълчаното днес преследва утре?
Сигурно е така, във всеки случай би имало известни последствия, ако ние днес премълчим. Знаем историята, има последствия от човешките поведения и не винаги свършва добре. Не съм ясновидец, не знам. Но и не искам да бъда песимист.
Тогава всичко зависи от нас?
Трябва да говорим. Независимо от това, че тези, които произвеждат оръжие и така няма да ни чуят. Те правят страхотен бизнес от екстремалните ситуации, което виждаме в различни точки на света.
Последните Ви думи ме навеждат на мисълта, че поетите все още имат важен глас в политическия дневен ред.
Истина е, само че в този глас не се вслушват тези, от които зависят съдбините ни. Защото те най-често четат чековите си книжки и искат там да има резултат.
След обяд между другото има протест на интелигенцията срещу лица, издиг
нати на високи постове в културата. (първият протест срещу назначаването на Слави Бинев за председател на парламентарната комисия за култура и медии – б.р.)
Това говори много добре за гражданите на България. В много добър момент започвате да протестирате. Защото след това хората се приспособяват в новата действителност, на по-късни етапи се появяват по-добри магазини, постоянни новости, които отвличат вниманието. Хората започват да оглупяват, а високата култура се маргинализира.
Себастиан свързва с видовете протести в Полша. Двамата с Ева се допълват.
С.К.: При нас протестират миньорите, медицинските сестри, а интелектуалците само пишат писма, които не стигат, разбира се. Затова – браво на вас. Стискам палци. Успех.
Успех сигурно ще има само когато миньорите се обединят с интелектуалците в общ протест.
В. Д.: Така беше в Полша по времето на „Солидарност”, през 80-те години…
Е. Л.: Да, по времето на „Солидарност”, бяха обединени, но тогава борбата беше за свобода, сега е борба за културата. Различни са видовете борба. За свободата се воюва по различен начин. Свободата обединяваше и свързваше. Сега ми харесва много тази ваша борба за високата култура и да не я олицетворяват чалгарите. Ако не си отивахме в Полша, също щяхме да бъдем на площада. Така че – чувствайте се подкрепени.
С.К.: Вижда се това обединяване на интелектуалците срещу мутрите, протестът е видим.
Очаквайте продължението на изключителния разговор в неделя, 14.12.2014!
Специален поздрав за читателите на Аз чета и изпращане на енергия и сила от Ева Липска и Себастиан Кудас.
