Евгени Черепов дебютира като писател през вече далечната 2012 г. с романа „Добавено лято“ (изд. „Сиела“). Той не само получава номинация за Националната литературна награда „Елиас Канети“ за 2013 г., но и оставя трайни следи в паметта на читателите, които къде търпеливо, къде не толкова, очакваха следващата му книга. За тяхна радост тя вече е факт – „Извън обхват“ (изд. „Жанет 45“) събира лавинообразно интереса на разнородна читателска аудитория. В него умело се преплитат теми, които вълнуват най-младите, с универсални послания, които доставят удовлетворение на по-улегналите. С множество интелигентни препратки и в същото време с пълнокръвни герои, които сякаш излизат от ежедневието ни, книгата дава сериозна заявка за най-важната награда – обичта на читателите.
Интервюто е взето онлайн и въпреки това общуването ми с Евгени бе топло и сърдечно – от онези срещи, които ти носят усещането, че си намерил приятел. Каня ви да прочетете разговора ни, както и да не пропускате книгата.
Прости ми, че ще започна с най-неоригиналния въпрос, но реакциите на почитателите ти ме изкушават да го задам – колко време писа този роман?
Ако правилно помня, започнах го през 2014-а, като написах първите няколко глави и оформих макрорамката на романа във въображението си. Но това беше време, в което дъщеря ми току-що се беше родила, бяхме се нанесли в нов апартамент, утвърждавах се на нова работа в частния сектор и учех задочно българска филология в Пловдивския университет. Никакво свободно време няколко години поред. Освен това изчетените десетки хиляди страници за изпитите малко ме резервираха относно качеството на собственото ми писане. След като се дипломирах пък, веднага започнах работа като учител по български език и литература. Оказа се, че това е доста емоционално превземаща работа, а като добавим и важността за учениците на резултатите от матурата, става ясно, че не можех да си позволя кой знае колко бягства от ежедневните ангажименти в писане. Е, през годините добавих още няколко глави, но пък заради големите паузи между сяданията да пиша, постоянно се връщах към началото да преглеждам, променям. Помня как минаваха съмнения през главата ми дали с това буксуване на едно място (първата една трета на романа съм писал в отделни моменти в периода 2014-2019 г.) не приключвам с писането, но като бръкнех по-надълбоко в себе си, винаги напипвах първоначалните сила и увереност. След като първият ми випуск ученици завърши, вече нямах оправдания и се захванах по-сериозно – за няколко месеца избълвах втората третина на романа, преди локдауните да ме накарат всичко да ми се отще за известно време. Последната трета завърших в първите месеци на 2022 г. Значи, ако сумирам цялото време, ще излезе, че съм го писал (или поне мислил) 7-8 години, но реално са три различни периода от живота ми по 2-3 месеца писане. Като после доста време трябваше да се вглеждам в текста, да редактирам, защото реално целият ръкопис е писан от три различни мои житейски версии, които не трябваше да се различават стилово и философски.
Мислиш ли, че си слагаш автоцензура заради професията ти на учител? Доколко е важно за теб как ще възприемат книгите ти твоите ученици?
Това е много хубав въпрос и честният ми отговор за автоцензурата е, че по-скоро да. Само че въобще не е заради учениците, а заради прословутите, макар и може би негласни, предразсъдъци какво трябва да представлява учителят като обществена фигура. Представете си Момчил Николов да беше учител, докато публикува „Hash oil“. От моите ученици не се притеснявам въобще – те са големи, осъзнати, модерни хора. Да, вероятно и те си имат доста предразсъдъци, даже младостта често има повече такива, но пък именно и младостта по-лесно ги преборва. А иначе, понеже съм писал романа хем уж за широка публика, хем пък и като че ли за по-възрастна аудитория, съм любопитен дали по-младите поколения ще издържат на това умишлено бавно темпо и нищонеслучване в романа. За разлика от първия ми роман „Добавено лято“, в който използвах (интуитивно) всички пинизи на „напрежението в повествователната перспектива“, плюс ретардация преди екшън кулминацията, плюс класически плоттуист, който да преобърне цялото схващане за романа накрая, тук, в „Извън обхват“, рискувах и стоях извън обхвата на всички тези рецепти при формирането на макрорамката на романа. За да създам абсолютната пауза, която да е противовес на съвременното ускорение. А учениците са хора, родени в ускорението, затова наистина се радвам, когато някои от тях ми споделят, че са се чувствали добре в тази паузирана атмосфера.
Успя ли посланието с намигване в началото на книгата – Припознаването в измислените герои в романа не е осъдително – да ти спести главоболия? Имаше ли все пак разсърдени читатели, които са се открили из редовете?
Това намигване по-скоро участва в изграждането на връзката между читателя и типажите герои, които, смея да се надявам, не са просто типажи, а пълнокръвно изградени характери. В някои от тях виждаме проявления на мисленето, които от съвременна гледна точка осъждаме веднага. Което не пречи да ги усещаме как надничат у нас понякога и да ни измъчват дали пък сме съвместими напълно със света така, както е устроен в момента. Дали не сме извън обхвата на доста от проявите на модерното мислене, дали въобще искаме да сме в обхвата на всичко, което ни се спусне по (гео)политическите канали, дали у нас не се поражда напрежение, когато не сме съгласни веднага с някоя нова идеология, имаме нужда от време да помислим, да поогледаме темата, без да бъдем осъждани веднага, че сме ретроградни, излишни или дори плоскоземци. Човек се променя и развива, но през това време има нужда от грижа и обич, а не от осъждане. Затова е намигването, че припознаването в някои от героите в романа не е осъдително – аз поне не съм ги съдил, като ги окарикатурявам или дори превръщам в гротеска чрез инструментите на сатирата, нищо, че с някои от тях нямам никакви допирни точки като визия за живота и света.
А да се припознае някой като прототип на конкретен герой, ми се струва почти невъзможно, защото аз не боравя с реални прототипи, измислям смело и здраво, после още по-смело размествам измислиците, като даже прехвърлям качества и истории от женски към мъжки персонажи и обратно, та след цялата тази франкенщайнска хирургия накрая дори моята първоначална представа какъв човек е героят, е променена.
Част от героите в „Извън обхват“ са попаднали в капана на съвременните проблеми – впускането в състезание с живота по правила, които други са задали. А може и това да не е прерогатив на съвремието… Как според теб можем да се опазим от него? Или всеки следва сам да узрее, докато достигне този етап в живота си?
Може би всяко време носи подобни усещания у някои хора – че са излишни или поне несъвместими с времето си. Само че днешното време поднася тези предизвикателства на постоянно променящото се битие с невиждано досега ускорение. Хора, расли в планова икономика, трябва да се научат да се конкурират на свободния пазар. Хора, отглеждани в среда на подчинение, трябва да се научат да са отговорни към опазването на демокрацията. Хора, затруднявали се да форматират дискети, трябва да боравят с „облачни“ приложения. Постоянно ускоряващият се откъм технологични и идеологически вариации свят не оставя нужното време да се осмислиш, трябва да се адаптираш веднага. А това задъхва. Е, когато успееш, носи и удовлетворение, и увереност в собствените сили колко си адаптивен, силен, успешен и модерен. Тогава обаче идва клопката на егото дали пък няма да започнеш да презираш неуспелите, или поне да гледаш със снизхождение към тях. Да ги етикетираш, осъждаш. В предишния въпрос май казах достатъчно за тази клопка.
Ти самият позволяваш ли си да мързелуваш, да съзерцаваш от време на време? Това излезе за мен като много хубаво послание от романа. Аз също смятам, че ни е много нужно и въпреки че го осъзнавам, пак трудно го постигам, не и често.
Щом си позволявам да пиша един роман 7-8 години! Чак сега ми хрумва, че някак не върви роман, чиито основни ключови думи са „пауза“, „съзерцание“, „бавност“, да го драснеш за няколко месеца.
А смятам, че имаме нужда от паузи, като обаче трябва да си дадем сметка, че не могат да са вечни. Т.е. почивката да не се превърне в лентяйщина, а нужното временно забавяне на темпото – в летаргия. Не можеш да си позволиш да си постоянно извън обхвата на съвременния свят. Мисля, че доста ясно съм прокарал тази червена линия в романа с някои конкретни образи символи.
Добрев, един от героите в книгата, казва: Mакар че тя, литературата, в последно време, […] увлечена да търси нови форми, забравя да търси човека. Това ли е за теб същината на литературата – да откликва на по-екзистенциалните проблеми на човека? Или пък друго?
Може би угаждам на личните си възможности като писател. По-мощните в езиково и стилистично отношение автори експериментират с езика, вършат къртовския, но красив труд да дялкат и шлайфат новите форми, през които да бъдат изричани отдавна познатите ни неща. Аз обаче, преценил възможностите си, че може би не мога да съм от тях, се намествам в това пространство, в което далеч от упражненията по стил се упражнявам в разбирането на хората. И то не на изключителните – тях лесно можем да ги харесаме и следваме с интерес, а на обикновените, посредствените даже (аз съм посредствен в толкова много отношения, но отказвам да се чувствам излишен на този свят, жив съм, тук съм, искам да бъда разбран и непрезиран). Обичам, когато литературата диша във всякакви посоки – от този роман ще си набавя това, от онзи – друго, от стихосбирка – трето. Според различните ми моментни нужди и настроения.
Каква литература обичаш да четеш днес? Спомени автори и/или заглавия, ако искаш.
Винаги съм харесвал повече литература на съвременна тематика, рядко чета историческа или фентъзи. Предпочитам реализма пред магическия реализъм, но и последният доста често ме омагьосва. От дете обичам да чета предимно романи. Твърде дълго ще стане да изреждам имена, но Джонатан Франзен и Пол Остър са ми любимците сред съвременните писатели, сега откривам и Крис Клийв със „Злато“, като задължително ще погледна и другите му книги. От българските автори отдавна съм почитател на Галин Никифоров, следя Емануил А. Видински, а след „Звезди под клепачите“ открих и Николай Терзийски. За разкази се доверявам почти изцяло на жени – Иванка Могилска, Тодора Радева, Йорданка Белева. Късата форма е по-трудна и май там жените имат осезаемо превъзходство, поне според скромното ми мнение.
Питат ли те понякога учениците ти за книжни препоръки? Разкажи ми за читателските инициативи, които случвате заедно в училище.
Още през втората ми година като учител не се сдържах и основах литературен клуб в училище. Това са едни от най-хубавите ми моменти в тази професия. И аз препоръчвам на учениците, и те на мен, даже покрай сбирките на литклуба научих за толкова много книги, за които не съм знаел, че сега спокойно мога да лъжа, че съм ги чел :) . Няма никакви ограничения за представяните от учениците книги и тази свобода, смятам, е далеч по-изграждаща в насърчаването на четенето, отколкото някакъв постоянно назидателен патернализъм, който, без да е любопитен към новото време, да си държи само на своето.
Заедно с ученици основахме и книжния кът „Книги за всички“. Добре познатият буккросинг, само че в училищна среда и без регистрации и проследяване на книгата – напълно свободна обмяна, на доверие. Над 1000 книги са намерили своите нови притежатели сред учениците в последните 6-7 години благодарение на тази инициатива.
Издаването на „Извън обхват“ ли беше крайната ти цел или имаш по-конкретни желания за живота на книгата (да достигне до повече хора, да предаде конкретно послание или друго)?
Не знам що за писател ще е този, чиито цели и мечти приключват просто с издаването на книгата. Даже няма да споделя докъде стигат моите, защото може да са срамно нереципрочни с качеството на романа. Подобни имах и към първия си роман, после се приземявах, живях си живота, сега съм вече на друга възраст, знам, че шансът да се получи същото, е огромен, така че съм готов и за провала, готов съм за следващия етап от живеенето на живота, спокоен съм, което не пречи сега да се вълнувам, да мечтая и да правя, каквото е нужно, за да подкрепям „Извън обхват“ поне в първите му 100 дни на тоя свят. После – каквото стане.
След още една дузина години ли ще говорим за третия ти роман? :)
Не, не и не! :) Да заложим на 4.
Книгата „Извън обхват“, както и много други заглавия, част от тях намалени, може да намерите в Ozone.bg.
