„Фадър наш” на Манос Вуракис (изд. „Colibri“) ме привлече още с корицата си, а краткото резюме отзад ме убеди в гарантираното забавление сред страниците. Харесвам романи, заиграващи се с идеята за християнството (или религията като цяло) и широкото поле за интерпретации, които дават. „Фадър наш” не само отговори на очакванията ми, но и ги надмина десетократно.
Манос Вуракис е дал свобода на въображението си и е създал комедия на абсурда, в която вторият син на Господ, Джизъс Крайст Джуниър, на галено Джес, е пратен на земята, за да осъществи Второто пришествие с модерни методи. Джес не е особено очарован да бъде натоварен със задачата да се разправя с жителите на планета, която е в периферията на Божието внимание, но няма особен избор и затова се заема да „направи лифтинг на християнската вяра, а всекидневният личен контакт с ближния ще стане следващата ориджинал мода на религиозния лайфстайл.”.
Той обаче няма намерение да го прави в лишение и аскетизъм като брат си, Иисус, затова търси просветление сред лукса на хотел Риц и се обгражда с единадесет + 1 апостолки, всичките с физика достойна за модния подиум. Планът му обаче не потръгва съвсем успешно, затова се налага да използва малко чудеса, които да убедят хората в неговата мисия и произход. Всичко това е съпроводено с много смях, но и остра критика срещу консуматорското общество. Въображението на Вуракис наистина не знае граници и пародирането на известни моменти от Евангелието ме разсмяха и оставиха с отворена уста. Като прословутия епизод с нахранването с хляб и риба, в който тук хората бяха буквално посипани с хамбургери и кока-кола.
Началото на романа е изключително силно и убийствено смешно. Темпото след това се забавя и си признавам, че стилът на Вуракис е доста завъртян на моменти и се чете по-бавно, но пък си заслужава. Иронията блика от всяка страница и на прицел са бездуховността у хората, които робуват на външното и бляскавото, медиите, християнството и религията като цяло, че дори и позитивното мислене. Искрено съм се смяла на: „Не слушайте всичко това, което ви разправят за Вселената и как щяла да ви съдейства. Истината е, че ако силно желаете нещо, цялата Вселена се прави на дръж ми шапката.”
Ще отделя малко внимание и на корицата, дело на Стефан Касъров, която прекрасно отразява идеята на романа. За основа е използван образа на Христос Вседържител (Пантократор), който се изобразява по стенописите и иконите с дясна ръка вдигната за богослов и лява, в която държи свитък или Евангелие. В случая в лявата си ръка Иисус държи лаптоп, а в дясната дистанционно и посланието е ясно. Корицата на гръцкото издание също е сполучлива с интерпретацията си на „Сътворението на Адам” от Микеланджело, но прашасaлата ми диплома по „Теория на изкуството” искрено се възхити на българската версия.
Всички знаете как интернет е пълен със сладникави картинки и вдъхновяващи цитати за това как трябва да си живееш живота и да не изпускаш момента и прочее бози, които в крайна сметка са просто лош вкус, а не осъзнаване на някоя мъдрост. „Фадър наш” издухва подобни сантиментални безвкусици и се цели директно в най-суетната и празноглава част от всеки човек, като буквално навира в лицето ни истини, които уж си повтаряме, но всеки тайно робува на нещо.
….но за нещастие, там, докъдето е стигнало нивото на жителите на Западния свят, шведският дизайн клони към конкуренция с християнството и резултатът от състезанието е сто на едно, а Маноло Бланик е по-известен и от апостол Петър. Нали така? Ама сериозни ли са тези неща, ще кажете? – попита риторично, обърнат към целия бар. – Значи, коя е следващата стъпка? Да построим черквички в стил „Армани“ с любезното съдействие на Ситибанк, да ги обзаведем със столове „Луи Вюитон“ и свещници „Хабитат“? Дотам ни доведе обсебилото ни консуматорство. Изпитваме нужда да вярваме не в един и същи бог, а в един и същи идол. Стига той да е достатъчно декоративен. Това е трагично. То определено ни е обединило, но и отчуждило.
„Фадър наш” е силен дебютен роман на Манос Вуракис. Със сигурност ще прочета и следващата му книга, ако има такава.
