„Моята мечта за киното е то да бъде от полза.“
Вим Вендерс
Изкуството се зарежда от живота – вечна и клиширана истина. В частност това твърдение се отнася и за киното. Какво да правим обаче с реплики от сорта на „това е само на кино“? Или отричането на съотнасянето на филма към реалността с „това не ме засяга“ и „слава богу, няма как да се случи в реалния живот“? Масовото разбиране за киното сякаш се простира само до ленти, основани на действителни случаи. Без да съм запален киноман, за мен всеки филм разказва за живота, за миналото, за бъдещето. Рядко съм намирала привърженици в тази посока на осъзнаване на седмото изкуство.
С горните твърдения искам да подчертая вълнението, с което започнах, четох и завърших монографията на доктор Светлозар Василев, озаглавена „Огледало на въображението. Психоанализа на филмовото преживяване“ (изд. „Колибри“, 2019). Тази първа книга за връзката между двете области се появява в резултат на авторовата инициатива „Психоанализа и кино“ – партньорство между София Филм Фест, Дом на киното и Нов български университет.
Ако в социологията през последните 20-30 години се говори за включено наблюдение и ако отчетем, че квантовата физика също взема предвид присъствието на наблюдателя, то изглежда закономерно и визуалното изкуство, манипулиращо и насочващо начина на живот на милиони зрители от различни страни, да поспре и да изучи зрителските преживявания. Или както Василев заявява, книгата му е:
[…] опит да се представи една нова практика на мислене и анализ на едно явление на културния живот – киното и отзвукът, който неговите произведения имат във вътрешния свят на зрителя.
Монографията започва с изясняване на същността на методa на анализ, неговите корени и употреби и приложението му в световен мащаб, придружено от конкретни филмови примери. Василев използва този подход за всяка част и включените в нея глави: име на филма/филмите, защо са избрани те, синопсис, анализ. Ориентацията за неподготвения теоретично зрител е превъзходна. Езикът на текстовете е научнопопулярен, т.е. не са спестени термини и теории, но са достъпно обяснени и конкретизирани чрез разказ за всяка лента. Финалното чувство у читателя е, че сам е преживял или изгледал дадения филм. В края на сборника Светлозар Василев прилага списък на илюстрациите и цитираните филми по глави, речник на психоаналитичните термини и, разбира се, използваните източници.
Структурата на сборника е обяснимо хронологична. Темите следват житейския цикъл на човека: детство, любов/сексуалност, семейство, полови роли, личността с нейното осъзнаване и творчество, смъртта. Специална глава е отделена на социално ангажираните ленти.
Светлозар Василев (снимка: Център „Аналитика“)
В началото авторът твърди, че анализира 14 филма, но на мен като читател ми се сториха пет пъти повече. От „Хлапето“ на Чарли Чаплин и български ленти като „Пазачът на мъртвите“, през „Земя на приливите“ на Тери Гилиъм, малко гледания „Снимки в Палермо“ на Вендерс и „Господин Търнър“ на Майк Лий, та чак до „Елена“ на Андрей Звягинцев. От една страна, натрупването на имена на филми, режисьори, актьори, видео оператори и години въздейства объркващо, но от друга, е мотивиращо да се самоанализираш. Тази уникална книга притежава философски аспект, провокира въпроси и те предизвиква да търсиш отговори.
Колко от тези филми си гледал? Осмислил си ги? Съотнесъл ли си ги към собствения си живот или този на околните? Достатъчно ли е да кажеш „харесва ми“/ „не ми харесва“? Променят ли филмите начина ти на живот така, както когато четеш книга? С кой герой се идентифицираш и с кого – не? Помните ли времето, когато моето поколение (онази загубена микрогенерация, израснала през 90-те) идеализираше Жан-Клод Ван Дам, Патрик Суейзи и техните образи висяха по стените ни? Съществува ли все още това въздействие на киното?
[…] сътрудничеството между киното и психоанализата постепенно довежда до възникването на нова естетика. Тя се основава на стремеж към себеосъзнато отношение към изкуството чрез тълкуване на породените от филма емоционални, телесни и мисловни реакции.
За мен крайно личния момент е периодът, през който четох „Огледало на въображението“: цяло лято по плажовете. За съжаление, разнасянето ѝ по пясък, слънце, вятър и вода остави пръстови отпечатъци. Книгата ме придружаваше и в един от най-страховитите ми моменти през септември и, случайно или не, на страниците ѝ открих отговори на измъчващи ме въпроси. Трудно ми е да опиша колко много ползи има от нея отвъд очертаните мащаби. Приемането на смъртта, възрастта и остаряването, загубата на дете и как я понася всеки от родителите… Обикновените неща, които всъщност са човешките състояния: „любов, наслада, стремеж, дълг и преходност“.
„Огледало на въображението. Психоанализа на филмовото преживяване“ на Светлозар Василев не е предназначена само за изследователи на киното, занимаващи се с филмопроизводство, или киномани, психоаналитици и техните последователи. Границите на провокация и смисленост са така изместени, че изключителната монография да достигне до всеки търсещ, мислещ, променящ се и страдащ човек. С други думи, такъв, който има нужда „от рефлексивни пространства, които спират шума на всекидневието и ни помагат да разчупим стереотипите си на мислене“.
Можете да поръчате „Огледало на въображението. Психоанализа на филмотово преживяване“ от Ozone.bg с 10% отстъпка, като използвате код azcheta при завършване на поръчката си!
