Искам всички хора на планетата да прочетат „Габриела, карамфил и канела“. Особено сега, през есента. Защото тя мирише на лято – не нашето, българско лято, а онова екзотично вечно лятно място, за което всички мечтаем. Сигурна съм, че няма нищо общо с издателството или печатарницата, но от страниците на книгата се носи аромат на кафе и канела, карамфил и какао.
Именно какаото е основата, върху която се градят отношенията между героите – и ако си мислите, че щом романът носи името на Габриела, значи тя е главният герой, много се лъжете. Габриела се появява в градчето Илиеус, когато няколко сюжетни нишки вече са се оплели в сложния възел на любов и политика, приятелства и ревност, старо и ново, чуждо и свое. Когато Габриела се появява, вече познаваме арабинът Насиб, който сам казва, че е „един добър бразилец, роден в Сирия“. Познаваме Мундиньо Фалкау, който си е чист бразилец, но за гражданите на добрия, славен Илиеус (или поне за командващото съсловие на полковниците, които нямат и един ден служба в армията, но пък си имат собствени армии) той е чужденецът, дошъл за да разруши нравите, морала и спокойствието им. Познаваме вечния кмет, полковник Рамиру, който не вярва в прогреса, познаваме начетения Доктор, който има една мания и това е далечната му братовчедка Офензия, умряла преди години от копнеж по краля… Едно пъстро, привидно сплотено общество.
Конфликти има, но те сякаш са чакали Габриела да се появи в Илиеус, за да избухнат. От политически те се превръщат в лични – застрелват се опоненти, правят се саботажи, дават се банкети. И докато тръпнеш в очакване кой ще е следващият убит, ще хване ли полковник Кориолану учителя-поет Жозуе, когато прескача оградата и се вмъква при любовницата му, ще докара ли Мундиньо Фалкау инженер и земекопачки, за да разшири пристанището, Габриела тръгва от дома на арабина Насиб към бар „Везувий“, за да занесе неустоимо вкусните соленки и пасти, за да утрои оборота с усмивката и поклащането на бедрата си, за да танцува с цвете в косите по улиците като малко момиче, за да събуди желания и страст, които биха възмутили достолепните дони пред църквата, ако не беше магнетизмът, по-скоро мрежата от карамфил, канела и очарование, която тя хвърля върху всички жители на Илиеус.
Има жени, които са създадени за любов и Габриела е една от тях. Името и се плъзга по езика като глътка сладък ликьор, но много (всички здрави и прави) мъже в града биха дали каквото им поискат, за да опитат самата Габриела. Иначе инертния, неконфликтен, кротък Насиб изпада в такива диви пристъпи на ревност, че наказва и себе си и нея, като не отива нощем в леглото й, а се цупи сам в своето. В един такъв пристъп стига до там, че да се ожени за нея. И тук щастието и спокойствието му тотално се сриват. Защото Габриела е създадена за любов, а не за брак – с неговите формалности и задължения, които убиват огъня в кръвта й, овързват походката й с благоприличие и изтръгват червеното цвете от косите й…
Но докато ви разказвах за Габриела, забравих една нишка, която се точи през цялото повествование – в един момент е само клюка, в следващия двигател на действието. Това са скандалните черни чорапи на доня Синязиня Гедес Мендоса, застреляна от своя съпруг, хванал я в изневяра с заболекаря, на чието погребение отива единствено Малвина – дъщерята на един друг полковник, момиче, което ако не беше родено в добро семейство, може би щеше да е следващата Габриела. И докато женитбата налага на Габриела да се превърне в една Малвина, Малвина всеячески се стреми да се превърне в Габриела – свободна, първична и истинска. Докато Габриела обича всички мъже, стига да са млади и хубави, Малвина ненавижда страхливците, псевдопрогресивните либерали, които са модерни само в политиката, но държат жените им да са девствени, да бродират, готвят, раждат деца и най-вече – да не мислят.
Габриела безропотно приема побоя от Насиб, когато той я заварва с Тонику Бастус, плейбоят на града, защото си мисли – ето, аз съм омъжена, а спя с други мъже, ех, господин Насиб е хубав момък, но трябва да си пази името… Когато полковник Мелк Травис пребива дори по жестоко хубавата си, буйна дъщеря, само защото са я видели няколко пъти да говори с младият, ала женен инженер, Малвина не позволява на разочарованието да разбие сърцето й. Тя концентрира своята омраза към Илиеус и неговите нрави в решимост, която и помага да предизвика следващия голям скандал – много жени са избягали с любимите си, ала Малвина бяга сама. Спасява се от провинциалния живот, който прогресира във всяка друга област, освен в отношението към жената…
В романът има поне двадесет нишки, които ми се иска да проследя, ала уви, никога не бих могла, затова – прочетете книгата. Ако в душите ви има поне малко романтика и/или носталгия по нещо или някого, тя ще ви хареса. И то много. Може би ще обърнете повече внимание на други неща – например на Жозуе и Глория, на отмирането на стария Илиеус, където изборите са се решавали с куршуми, а не с бюлетини и раждането на новия, където и полковниците ги съдят, където за убитите от ревност съпруги има прошка, хората се разженват без да ги нарочват и прогонват за града. На мен обаче най-близки до сърцето ми бяха Габриела и Малвина…
