Гай Гавриел Кай е като онази непозната марка кисело мляко, ръгната между кофичките на “Данон“, „Мегле“ и някое и друго „Елена“. Потребителят замислено го гледа, но решава да не рискува – вместо това разчита на по-известните имена по рафта. Така въобще не осъзнава, че въпросният непознат продукт е а) богат на калций и б) с истинска закваска.
Така и читателят, евентуално заинтригуван от смесицата между фентъзи, история и политика, е по-вероятно да хване „Данон“- еквивалента Джордж Мартин или някой друг „Мегле“ автор. Кай упорито остава общо взето незабелязан и недооценен от многомилионната аудитория, макар да разполага със своята скромна, стегната фен база. Недооценеността му кулминира и във факта, че половината му творби не са преведени у нас. “Under Heaven” например закупих в Белград, „River of Stars” наскоро пристигна от Великобритания. За щастие на родния читател, „Сарантийска мозайка“ е налична на български и в двете си части – „Пътуване към Сарантион“ и „Бог на императори“.
Ще вкарам клиширания параграф за сюжета още в началото. „Пътуване към Сарантион“ открива историята на Гай Крисп – художник, ваятел на мозайки по катедрали, но всъщност полага основите на действие в рамките на цял свят на култура, интрига и красота. Сприхавият двайсет и пет годишен мъж се отправя на пътешествие към Сарантион – градът-злато (базиран на византийския Константинопол), представяйки се за своя учител Марциниан. В сърцето на света, той се захваща с най-големия проект през живота си под протекцията на самия император (Валерий II, базиран върху личността на Юстиниан I). По пътя си среща алхимик, говореща метална птичка, момиче от северно племе, митологично същество, а в самия град го очакват политическите сплетни на хайлайфа; бруталното, но едновременно изтънчено надмощие между мъже и жени с власт и горчивите разделителни линии между минало, настояще и бъдеще.
Сюжетите при Кай са многостенни – той представя гледната точка на множество от своите герои. В „Пътуване към Сарантион“ ситуацията е същата и със сигурност ще се чувствате разединени в избора чии страници да четете с най-голямо удоволствие, скачайки хронологически и пространствено през историческата възстановка на Средиземноморието около VI век сл. Хр., която Кай е сътворил.
Световете на канадеца винаги са пищни: в тях има от емоционални актриси и съблазнителни танцьорки през студенооки военачалници, лукави политици и свръхестественото присъствие на зрими или недотам зрими същества. Участието на половете далеч не е стереотипно, защото Кай следва здравословната максима, че полът е само конструкция, опаковаща вътрешните мотивации и качества на глината, от която се изгражда героя.
„Пътуване към Сарантион“ отново набляга на шокиращия момент, в който контекста води до промяна на индивидуалните желания, ценности и морал на героя. „Правилното“ всъщност се оказва грешно, особено ако се задълбае в свързаността на Гай Крисп и плеядата от герои с техните социокултурни и религиозни принадлежности. Взаимоотношенията и основите на екосистемата в книгата повеляват това – няма нищо еднозначно, високо интензивните интимни, политически и социални процеси изискват гъвкавост от героите, дори това понякога да е на цената на рутинното им „Аз“.
Ако трябва да съм по-несухарски изказващ се, „Пътуване на Сарантион“, както повечето творби на Кай, е адски добра алтернатива на „Песен за огън и лед“ (в някои моменти – дори по-качествена) и други ресорни като жанр книги. Тази алтернатива е по-несексуализирана (но все пак със сериозно присъстване на сексуалните отношения); по-мека в брутализма си (но все пак следваща максимата за закона на джунглата); с герои, извикващи интензивни позитивни или негативни емоции у читателя (Джофри далеч не е най-дразнещия антагонист в сравнение с някои персонажи на Кай; ако някой мъж не се влюби в Аликсана, то ще трябва да го лиша от хетеросексуалното му самоопределение) и по-сбита („Сарантийска мозайка“ е две книги от по 450-500 страници).
Изкуството трябва да е ударно. Качествената литература бърка в гърлото ти и оттам се спуска към сърцето, за да му нанесе един стегнат ъпъркът. Кай създава герои и сюжети, които ще ви накарат да се разплачете от щастие или тъга, да се замислите за цивилизацията и индивида, попаднал в нейния контекст, и още поне трийсетина неща. И ще ви хареса. Пък после ще недоволствате как „Лъвовете на Ал-Расан“ е извън тираж и ще се задоволите с по-скоро слабата „Изабел“, обмисляйки да започнете да го четете на английски.
Втората част „Бог на императори“ е още по-добра, но за това – някой друг път.
Препоръчва се за: хора, които искат да се похвалят с нещо повече от „колко е як „Игра на тронове“; ценители на многолико поднесен сюжет, плътно изградени герои, изкуство, магически реализъм, митология; любители на Византия.
Не се препоръчва за: любители на „Данон“; хора, които харесват неизменни хепиенди; читатели, търсещи по-лежерен и спокоен сюжет и лесносмилаеми концепции (макар че стилът на писане и поднасяне на информацията на Кай всъщност са доста достъпни).
