„Знаеш ли от както е направен Космосът? Направен е от самота. Това е материята. А самотата е летливо вещество, което се стреми да изпълни цялото пространство около себе си“.
И така из цялата Вселена, по време на целия ни живот и дори в момента на смъртта…
Май прекалени често се замисляме какви неща може да се случат около нас. Като например да получиш маниакални наклонности заради курабиите на майка си или да опиташ класическо самоубийство през прозореца в Ню Йорк на 11 септември. И как всеки наоколо има своята история, своите причини да е „такъв“, своите нереализирани мечти, които все още гони. Има и своите причини да се оглежда съвсем близо до себе си – нещо, което обикновено пропускаме.
„И всичко стана луна“ ми се струва особено подходяща за моментите, в които искаш да останеш насаме със себе си – когато, за да разбереш своите чувства, имаш нужда от задочен досег с чувствата на другите. А това е самота. И в момента на първото си влюбване – когато вероятно си най-самотен в живота си, и в последните си мигове, когато близките ти са до теб, макар и само в спомените.
Малко от разказите ще ви се сторят смазващо завладяващи – поне аз не почувствах стискане в гърлото в повечето от тях. Много от изреченията вътре обаче са такива, които да си препрочиташ с часове. От онези, които идват съвсем неочаквано и ти показват контраста на самите думи, далеко от клишето.
И финалите… те са винаги важни, няма как, дори често спасяват. Ех, ако можеше книгите да са пълни с финал!
Ревю за книгата и в „Книголандия“, „Литературата днес“ и „Вяра чете“.
