Авторът на “Аз, легионерът” Георги Лозев ни изненада с нова книга. Изненада, защото последният път, когато говорихме с него, той ни беше намекнал, че първият му роман е инцидентен и не смята да пише отново. Но ето че “По пътя на маите. В търсене на една изгубена цивилизация” е вече факт. Преди да хване самолета към България за премиерата на книгата си (на 28-и в Пловдив в 18:30 в книжарница Ciela в Mall Plovdiv и на 31-и в София в 18:30 в книжарница Ciela в подлеза на Софийски Университет “Св. Климент Охридски”), Георги даде специално интервю за “Аз чета”.
След като ни изненада приятно с нова книга, разкажи ни за нея…
– Когато тръгнах с мотор през джунглата към най-южния град на маите – Копан, не знаех почти нищо за тази древна цивилизация. Видяното там дълбоко ме впечатли и сякаш ме накара да прогледна. Без дори да ги търся, следи, оставени от маите, се появяваха навсякъде по пътищата на Централна Америка. Буквално изскачаха изневиделица, а аз просто не можех да не ги следвам.
Книгата ще ви заведе на едно пътуване с мотор от Никарагуа до Гватемала в търсене на тайните на този древен народ, чиито корени се губят в миналото, но чиято култура е оцеляла и стигнала до нас чрез странните йероглифи по паметниците на Копан и Киригуа. Ще обиколите и Мексико с автобус от Акапулко до Вера Круз, минавайки през Монте Албан, Ел Тахин и Теотиуакан.
Неизбежно ще засегнем и темата за “Календара на маите”, но не за да се подготвим за края на света, а единствено и само за едно ново начало.
С какво книгата ти е по-различна от многото книги, посветени на маите през последните години?
– Веднага трябва да подчертая, че не претендирам нито за научност, нито за разкриване на “тайните на маите”. Просто описвам лични впечатления от преживяното по време на мои пътешествия, при които посетих някои от най-древните градове на Мезоамерика. Вярвам, че дори и да не си учен, когато видиш древните гладове на маите със собствените си очи, наистина се докосваш до тяхната цивилизация и осъзнаваш някои истини.
Това книга за края на света ли е?
– Не, както вече казах, това е по-скоро книга за новото начало. Календарът на маите днес е доста популярен и съм посветил достатъчно място на него в книгата, но не само че не поддържам теорията за края на света, а дори й се противопоставям, тъй като при пътуванията си не срещнах никакви потвърждаващи я доказателства. Според мен всички тези предсказания са просто поредната манипулация.
Какво те подтикна да тръгнеш по пътя на маите?
– Всичко започна преди почти пет години. Един приятел от рокерските среди в Манагуа ми спомена за останки от древен град на Маите в северен Хондурас и веднага ме заинтригува. Най-хубавото беше, че тръгнах към Копан с мотор и то с близък приятел от детството – Георги Райков.
Още по самия път си дадохме сметка, че маите съвсем не са изчезнали, защото бяха навсякъде около нас. Много от градовете, през които минавахме, носеха наименования, съхраняващи по нещо от древната културата. А Копан се оказа нещо съвсем различно от всичко, което бях виждал до момента.
Не те ли беше страх да тръгнеш сам с мотор из джунглата? За джунглите на Гватемала и Салвадор се носят легенди, че са едни от най-опасните в света.
– Опасни са не толкова джунглите, колкото големите градове, в които организираната престъпност взима много жертви. Групировките “Мара Салватруча” са едни от най-жестоките в света. Първо стрелят, а после питат. Отвличанията са част от ежедневието и опасности дебнат от всеки ъгъл, но въпреки това за хората, които обичат да пътуват, Централна Америка си остава една от най-интересните дестинации.
Ако ме беше страх, едва ли щях да обикалям из тропическата гора с мотора си, но все пак гледам рискът да е премерен. Никога не пътувам по тъмно, избягвам малките пътища и отсядам на места, препоръчани от познати.
С какво те впечатли мистичният град Копан?
– Не толкова с пирамидите, колкото със стелите си, които са изписани с множество йероглифи и разкриват историята на династията, дошла от север.
Впечатли ме също древното футболно игрище, както и местата, където са се извършвали жертвоприношения, които ми показа една непонятна за мен страна от културата на маите.
На кого са фотографиите в книгата?
– Много интересно се получи, че снимките и в първа и във втора част на книгата не са на професионални фотографи, а на любители, но и двамата – доктори – единият е от София – д-р Георги Райков, който е изключителен стоматолог, а другият е д-р Ален Бурдон от Марсилия, който е кардиолог и военен лекар служил в Легиона.
Споменаваш ли отново легиона и в тази книга?
– Няма как, той е неразделна част от мен. Втората част на тази книга разказва за едно пътешествие из Мексико, организирано от бивши легионери.
Определяш се като „бивш легионер, настоящ рокер и вечен пътешественик” – кое е водещото?
– Няма водещо, всичко това е част от мен. То моето минало, настояще и бъдеще. Един девиз на легиона гласи – „Легионер за един ден, легионер за винаги”, но преди да стана легионер, аз вече бях рокер. Единствената разлика бе, че в посткомунистическа България, не карах Harley, а CZ, но това са само материални подробности. Мисля, че съм се родил с този дух на рокер-пътешественик и не мога да живея без да пътувам.
Пишеш, че си посетил над трийсет различни страни. Къде най-много ти харесва и къде най-малко?
– Във всяка страна има нещо уникално и впечатляващо и всяка една е оставила нещо в мен. Разбрах също, че няма идеално място, тъй като всяка страна има и своите проблеми. В личен план, най-много ми хареса Куба, тъй като изкарах там един месец отпуска след напускането на Легиона. Но нека не се залъгваме, туризмът и емиграцията са две съвсем различни неща. Обикновено на човек най-малко му харесва мястото където живее, тъй като там са всичките му проблеми, но в моя случай не е така. Аз съм доволен от Никарагуа и започнах да свиквам с манталитета и спокойствието на местните.
Честно казано, няма място, от което да съм запазил лоши спомени. Дори в много бедни страни като Чад, човек може да открие оазиси с невероятно красиви пейзажи, екзотиката на пустинята, фосили от древността, прелестни девойки и невероятни преживявания от срещи с бедуини.
А кога ще напишеш книга за Никарагуа. Сигурно има много интересни истории, които можеш да ни разкажеш и за там.
– О, да, за Никарагуа мога да напиша не една, а няколко книги, но трябва да сляза от мотора и спра да пътувам. Може би след някоя и друга година ще дойде времето и на този ръкопис.
Кое е по-голямо удоволствие за теб – да четеш или да пишеш?
– В зависимост от настроението. За да пиша имам нужда от вдъхновение. Четенето понякога допринася за това вдъхновение. Вярвам, че двата процеса са свързани.
Какво всъщност е за теб писането?
– Чрез писането оставям нещо от себе си… споделям с много хора, мисли, чувства, преживявания и мечти. Когато издадох първата си книга, не мислех че ще продължа да пиша, но някои от моите читатели ме подтикнаха да сляза от мотора и да им разкажа за преживяванията си по пътя на маите.
Какво четеш в момента?
– Една книга, която се канех да прочета от години и за която ми трябваше специално вдъхновение – „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет”.
Георги Лозев е бивш легионер, настоящ рокер и вечен пътешественик. През 1996 г. постъпва във Френския чуждестранен легион, където служи повече от три години, но заради травма напуска редиците му. На него посвещава първата си книга “Аз, легионерът”. Установява се в Париж, където работи като охрана. Изпратен е за няколко месеца в Никарагуа, но те се превръщат в години и Георги и до днес живее там. Председател е на рокерския клуб “Los pistones”, с който всяка свободна минута яхва мотора си и отпрашва из джунглите на Централна Америка, защото както самият той обича да казва: „Пътят е моят живот.”