„Гласовете на сърцето“ (изд. „Хермес“) е продължението на трогателната история в „Да чуеш ритъма на сърцето“ от Ян-Филип Зендкер.
Все още леко разтърсена от драмата на Тин Уин и Ми Ми в първата част, нямаше как да не подходя малко скептично към продължението на романа. Нормално е да нямаш големи очаквания, да си мислиш, че втората част ще бъде комерсиална, изсмукана от пръстите… Все пак историята за онази любов в „Да чуеш ритъма на сърцето“ беше толкова силна, че всеки читател си мисли: „Няма начин авторът да надгради тези събития в продължението, няма начин да напише още по-добра история!“
„Гласовете на сърцето“ започва с това как Джулия, 10 години по-късно след пътуването си до Бирма и срещата с брат си Ю Ба, изведнъж започва да чува женски глас в ума си. Джулия е под стрес, направила е спонтанен аборт, разделила се е с приятеля си, работи твърде много в адвокатската кантора и съвсем е забравила обещанието си да се върне някой ден при брат си в Бирма.
Ян-Филип Зендкер е трябвало да започне отнякъде историята си и на него това с чуването на гласа явно му се е сторило магическо, тайнствено, интригуващо, възможно… За по-голяма правдоподобност и тъкмо навреме авторът вметва думите на Ю Ба, където той казва: „Не всичко, което е истина, може да се обясни и не всичко, което може да се обясни, е истина.“ По-късно на няколко пъти това изречение пак се мярка между редовете на страниците, явно да напомни на скептиците да гледат малко по-духовно на нещата. Ако не бях толкова любопитна да разбера какво в крайна сметка се случва по-нататък и ако не беше това ключово изречение, което все пак успя да издуха скептицизма ми, сигурно щях да зарежа книгата още в началото, но се радвам, че не го направих.
Женският глас в ума на Джулия започва да й задава разни неудобни и лични въпроси. Джулия решава, че е крайно време да си почине малко, да промени обстановката и да се върне в Бирма. Там тя ще се опита да разбере повече за непознатото присъствие в главата си и да открие какви са тези „бели пагоди, червени петна по земята и черни ботуши“, за които то й говори. Истинската история обаче започва да се разплита от Маунг Зайн и Ну Ну и продължава с братята Ко Ги и Тар Тар, плод на връзката между Маунг Зайн и Ну Ну. Ко Бо Бо и Мау Мау са другите ключови герои в романа.
Четейки „Гласовете на сърцето“, разбираме какво значи да бъдеш на война, да търсиш смъртта само защото не можеш да намериш отговори на въпросите, които те терзаят, да проумееш същността на истинска саможертва в името на някого, когото обичаш… Разбираме още каква е онази сила, която по-старшите войници не могат да пречупят, и къде се крие истинската смелост, която може да вдъхва кураж и на другите около теб. Припомняме си, че „…понякога трябва да потърсим далечината, за да намерим близостта. Понякога трябва да направим нещо, за да открием, че сме искали друго.“
„Гласовете на сърцето“, също като „Да чуеш ритъма на сърцето“, ни споделя и напомня за важни неща от живота: за измъчените и спокойни души, за любовта, която „не познава справедливост“, за „съществените неща в живота, които са предопределени“, за „интуицията, която е неподкупната памет на нашия опит“, за това, „че сме отговорни не само за действията си, а и за бездействието си“, за онези семейства, в които щастието е просто „мимолетен гост“, семейства, в които всеки дава толкова любов, колкото може и тя въпреки това не достига, в които всеки споделя, колкото му позволяват силите, ала сърцата въпреки това гладуват, без да имат вина, без да желаят зло…“
Но най-хубавото и най-поучителното, което за мен остава като спомен от книгата, е онази мисъл за хората в живота, които могат да настройват чуждите сърца сякаш са музикален инструмент и да ги зареждат с положителни вибрации тогава, когато човек има най-голяма нужда от това. Звучи магически, нереално, но пък толкова обнадеждаващо!
Финалът на втората част оправдава положително очакванията ми, а и носи до голяма степен същото послание от първата част. В крайна сметка май всеки от нас понякога има нужда от гласове в ума си или в сърцето си, които да му нашепват правилните думи и които да ни напомнят, че „истината се крие в душата ни“ и само и единствено там трябва да търсим „старателно“ това, за което има смисъл да се живее – любовта…
