Има определени теми, които отключват готовността на българина да спори и да дава акъл – политиката, футболът, мусаката… и феминизмът. Не, че жените у нас са цъфнали и вързали, но понятието „феминизъм“ и „права на жените“ е безкрайно изяснено, поставено в спретната, удобна рамка… и гравитиращо около общата представа за „космати лесбийки, които мразят мъжете“. Това, наред с безброй други глупости, толкова ме вбесява, че вече избягвам да коментирам темата. Да, на теория всичко изглежда окей, ние сме цивилизовани в това отношение – не се забулваме, жените работят наравно с мъжете, имат кариери, достъп до образование… Да, ама не. Статистиката е безпощадна.
„Световният икономически форум всяка година прави един много интересен доклад: The Global Gender Gap Report, в който класира държавите по ниво на полова равнопоставеност. Прави се индекс, който е съвкупност от индикатори, между които са трудовата заетост и паритет в заплащането на мъжете/жените, образование, женското участие в политиката, здраве и др. Традиционно, на върха на класацията са Скандинавските държави: Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция. На дъното са Пакистан, Чад и Йемен. През 2006-та, България се класира на 37-ма позиция във въпросния доклад от 115 държави. През 2007-ма на 25-то място, през 2008-ма на 36-то, през 2009-та на 38-мо. През 2010-та, България се класира на 50-та позиция, непосредствено след Чили и Македония и пред Киргизстан и Израел. България е на първо място в света по брой жени, работещи на технически позиции, на 40-то място по достъп до здравна грижа и на 108-мо място по отношение съизмеримост на заплащането на мъжете и жените.“
(Петя Кирлова-Грейди за „100-те най-влиятелни жени в Българя“)
Заради тази статистика книги като „Голямата промяна“ на Гейл Колинс ми действат едновременно много усмихващо и малко тъжно. Усмихващо, защото поне три от редактор(к)ите в сайта се надпреварвахме коя да я вземе. Тъжно, защото тази книга успя да разбие някои от илюзиите ми.
Гейл Колинс е талантлив журналист. Едва ли е случайно, че е първата жена, назначена за редактор на редакционната страница на „Ню Йорк Таймс“. За нас това може и да не е кой знае какво постижение, но в САЩ тази длъжност е на второ място в медийната йерархическа стълба, непосредствено след главния редактор. А за престижа на вестник като „Ню Йорк Таймс“ няма нужда да ви обяснявам. Колинс остава на тази позиция шест години, когато доброволно се оттегля, за да се посвети на книгата „Голямата промяна“.
Книгата е посветена на историята на жените и движението за равни права на жените в САЩ. Тя не теоретизира феминизма, не е на товарена с излишна реторика и обвнения. Фактите, такива, каквито са, са представени от жените, които са ги изживели. Започва от простите неща – защо изобщо се стига до появата на такова движение? Защото се оказва, че американската нация, която разчита на женския труд по време на Втората световна война, ще бъде по-доволна, ако целият този потенциал, показан от жените, просто бъде натикан обратно в спретнатите къщи в предградията и се посвети на тортите, гладенето и гледането на деца. Оказва се, че жената като трофей, които си стои вкъщи, е белег за престиж и следователно – далеч по-желана от жената, която работи и подпомага семейството си. Всъщност никой не обвинява мъжете – обвиняема е държавата, обвиняеми са отделните щати, които уж в защита на жените създават абсурдни закони, които днес биха ни подлудили, обидили и предизвикали масови безредици.
Гейл Колинс подчертава колко свързани са движението за равни права на жените с това за интеграция на чернокожото население, но развенчава митовете за Кенеди и Мартин Лутър Кинг като за либерални, свободомислещи светци. Оказва се, че подобно на повечето политици (политици, не мъже) те оценяват нещата, които една жена може да свърши за тяхната кауза. Но не са готови да представят тази оценка публично, камо ли да изкажат благодарност за това.
Книгата на Колинс изглежда леко разпиляна в детайлите. Но единствено тази разпиляност успява да предаде цялостната картина – колко важна е всяка малка крачка, всяка капка, която приближава недоволството до ръба на чашата, колко голяма е всяка малка победа.
За мен някои от най-интересните глави бяха тези за образованието в колеж – как огромна част от момичетата, които отиват в колеж, показват същите, ако не и по-добри резултати от мъжете. Колко много усилия са нужни, за да си жена, да се дипломираш с отличие от престижен университет и в „Нюзуик“ да ти кажат, че може да се пробваш като машинописка. Машинописка! Да нямаш елементарни условия на труд, защото си жена и хората смятат, че ако те накарат да се почувстваш достатъчно зле, ще се разкараш и ще идеш вкъщи, за да правиш сандвичи. Работодателят ти да следи теглото ти всеки ден и да те освободи от работа, защото си сключила брак… книгата изобилства от такива примери, предадени толкова живо и добронамерено, че ти е невъзможно да не съпреживяваш. Нищо, че се е случило преди 50 години.
Много важни са двете последователни глави, в които се говори за Хилъри Клинтън и Сара Пейлин. Въпросът за номинацията за президент на демократите не беше просто между политиците Клинтън и Обама, беше въпрос на ценностите, които те представят. Когато номинацията беше спечелена от Обама, голяма част от избирателите от женски пол пренасочват гласовете си към Пейлин… до момента, в който тя не си отваря устата. Горката Сара е употребена публично по изключително грозен начин – хем е жена и ще привлече разочарованите жени демократи, хем се обява за „традиционните американски ценности“, които абсолютно противоречат на елементарните, основни идеи за равенство на жените – тя е против правото на аборт, против сексуалното образование в училище, а от интервютата, които дава, докато чаровно кърми бебето си, ставя ясно, че няма опит в работата в администрацията и външната политика.
„Голямата промяна“ е книга, подходяща за всички – и жени, и мъже – които се интересуват от историята на различните движения за човешки права. Тя не е назидателна библия за това какви зли копелета са мъжете и как трябва да бъдат изселени на някой остров, за да се възцари вечен и приятен матриархат. Това е книга, която те учи да цениш свободата и заложбите си. Това е историческа книга. И ако някой се срамува от историята, по-добре да работи върху бъдещето, а не да крие главата си в пясъка.
