Отлагах известно време писането на ревю за „Гошко”, защото не бях съвсем сигурна как точно да ви я представя. Да пишеш за книги, които или много са ти харесали, или никак не са те впечатлили, е лесно – можеш да посочиш точно какво е предизвикало съответната оценка. Проблемът идва тогава, когато дадена книга нито ти е харесала, нито те е отблъснала. Няма какво толкова да се обяснява, когато дадена творба просто не е била предназначена за теб. Такъв е случаят между мен и първия сборник с разкази на Силвия Чолева.
Около „Гошко” се вдигна приятна суматоха, която успешно зарази с ентусиазъм обкръжението ми. За нула време започнах да забелязвам жълтата корица с глигана в ръцете на доста мои познати и приятели, а първите благоприятни коментари окончателно ме убедиха да се снабдя със сборника. За съжаление „Гошко” не успя да ме развълнува толкова, колкото се предполагаше, че ще го направи.
Из разказите на Силвия Чолева витае едно всеобщо минорно настроение, което те връхлита с пълна сила още в самото начало. Тази концепция ми допадна, тъй като служи за спойка между различните истории, а и защото аз самата имам подчертан афинитет към по-тъжните, мрачни сюжети. В този ред на мисли всички герои в „Гошко” са пленници на онази тягостна самота, която превръща времето, прекарано насаме със себе си, в неосъзнато чистилище. Обикновените, наглед безинтересни лица, които засичаме всеки ден на стълбището във входа или на съседната седалка в автобуса, се оказват нещастни и объркани личности, които търсят с кого да сблъскат, с кого да преплитат тела и умове, но все се изплъзват на споделеността и смисъла, бягайки, изчезвайки, умирайки. Целта им – да уловят някакъв момент, който да облагороди живота им, така си и остава неосъществена.
Силвия Чолева пише подредено и приятно, но просто не успя да ме изненада и въвлече истински в творбите си. Аз лично усетих някаква дистанция между нея и героите й, вероятно породена от липсата на диалози и честото внезапно прескачане между различни гледни точки. Всичките й истории си приличат като идея, разказани по един и същи начин и на моменти сливащи се една с друга. С изключение на „Този, който не е тук”, никой от разказите й не остана да ми прави компания в мислите ми след края си.
Може би „Гошко” не описва моя тип тъга, може би не напипва правилната струна, кой знае. Да речем, че нямаше химия и се разминахме. За всяка книга си има читатели и се надявам, че вашето време с историите на Силвия Чолева е било или ще бъде по-вълнуващо и емоционално наситено от моето.
Споделяме едно мнение с Книжен Жор, а за положителни отзиви четете „Изгубени в прехода” и в-к „Култура”.
