Има нощи, в които не можеш да спиш. Няма значение колко е уморено тялото, умът ти е като пренавита пружина и напрежението пулсира в главата ти. Откажи се, няма смисъл да лежиш в тъмното и да се чудиш, ако заспиш точно в тази минута, колко сън ще успееш да си откраднеш преди алармата на телефона да сложи началото на поредния ден (3 часа и 17 минути). Няма смисъл да се взираш в тавана или да се опитваш да броиш – някоя мисъл винаги се промъква и после трябва да започваш отначало. А и това така или иначе не работи. Не си зяпай телефона и не включвай компютъра. Светни лампата и си вземи книга. Ако книгата е „Graffiti Moon“ (изд. „Orange Books“) на Кат Кроули, още по-добре.
Всъщност не би трябвало да съм впечатлена от историята на две момичета, завършващи дванайсти клас, които решават да отпразнуват това невероятно постижение, впускайки се в издирване на странното дуо Сянката и Поета – художник на графити и (о, каква изненада!) поет, който пише стихове по картините му.
Аз обаче съм впечатлена, и то много.
„Graffiti Moon“ е повече от поредния young adult роман с тъжен привкус и любовна драма в основата на всичко. Любовта винаги е в основата на литературата, понеже е в основата на човешкия живот. Тя е една от движещите сили на всичко, което правим – и хубавото, и (много по-често) лошото. Няма как да отсъства от един младежки роман, и ако мислите, че това го прави по-лош, губите много.
Сюжетът на книгата е оригинален, поетичните глави, водени с гласа на Лио, са страхотни, макар и преводът на места да ми се видя грубичък. Но пък самият Лио не е от най-нежните, така че му подхожда.
Историята се случва в една ужасно, ужасно гореща нощ, а горещите нощи карат хората да вършат дивотии. Изпълват те с напрежение и бавно, но сигурно те побъркват.
Част от мен не искаше да чете тази книга, защото бях сигурна, че ще свърши с някаква огромна житейска катастрофа и това ще ме натъжи. Защото успях да обикна героите – Ед, който изпитва затруднения с четенето, но няма нужда от думи, защото има цветове, и Лио, които може да твори чудеса с думите. Джаз, която е щура и разумна едновременно, и Луси, която вижда зад цветовете и думите.
Нещо като щастливия финал на книгата беше неочакван подарък, който (може би заради умората и безсънието) ме свари неподготвена. Понякога не се нужни фойерверки и грандиозен, приказен завършек, за да знаеш, че историята е поела в правилната посока, че героите (а заедно с тях и ти) са намерили някакъв вътрешен мир.
И че ако заспиш точно сега ще ти остават някъде към два часа сън.
