„Всеки от нас е един грънчар, който извайва добро или лошо, красиво или грозно, трайно или нетрайно – с ръцете, с ума, с душата си”
Един грънчар. Две ръце. Един пожар. Едно пътуване. Две замислени очи. Една любов. Традиции. И малко Омар Хаям.
Краткият експериментален роман „Грънчарят“ („Военно издателство“) силно ми напомни за „Гравьор на сънища“ на Александър Секулов – вплитащи се фрагменти, силно търсещи асоциациите на границата на сетивността, които трудно можеш да подредиш, преди да стигнеш до края. И така в трите части на книгата на Валерия Андреева.
Началото на историята, после дневникът на един грънчар-пътешественик и накрая – епистоларните артефакти за любовта между грънчаря и жената с цветята и замислените очи. Ще спирате, ще се замисляте, ще препрочитате и ще продължавате напред.
„В пластовете земна глина несъмнено се е преплел много от тленния прах на хиляди наши предци. Даже и малка прашинка в цяла топка глина стига, за да е напълно вярно, което е написано тук. Удивително. Във всеки мой съд има част от минал живот. Затова ли, без специално да се замислям, винаги съм ги усещал като живи, дишащи, макар в повечето случаи от женски род – последното вече беше казано с усмивка, явно насочена към него самия.“
Изненадващ, но съвсем смислен. Ако очаквате грънчарят да е груб и простоват, забравете. Той е почти завършен философ, нежен и внимателен с жените (дори страхотен любовник), и може да направи всичко от глина. Съвсем като… знаете кого.
Аз… Аз не се чувствам достатъчно голям да разбера тази книга напълно, но определено виждам красота, която си заслужава да бъде прочетена. Обещавам си, ще я прочета отново след 10 години.