За мен това е първият ми досег с „GRANTA България“. Брой трети на списанието за нова литература. Темата е „Революции“.
Получих списанието, прибрах се и прекарах един час, през който само се радвах на оформлението. На корицата – на знамената-птици или птиците-знамена, на цветовия фон, на това, че няколко от птиците са бели – навяваха ми асоциация за свобода, пречистване, доброта, новото начало. Радвах се на страниците, на хартията и аромата, на темата на броя, отпечатана горе вляво на четните страници, а името на авторите в десния горен ъгъл на нечетните. На началната страница на всеки един разказ. Откакто чета и електронни книги, много по-голямо впечатление ми прави корицата на една хартиена книга, шрифта, разстоянието между текста и краищата на страницата, качеството на хартията, вътрешното художествено оформление.
Третият брой на „GRANTA България“ ме спечели завинаги по тези точки.
Започнах да чета разказите един по един, в реда, в който са публикувани, без да прескачам напред. „Повест за двама мъченици“ на Тахар Бен Джелун, „Един фашист по-малко“ на Ангел Игов, „В страната на мълчанието“ на Джанин ди Джовани. С всеки прочетен разказ сърцето ми се стягаше все повече и повече. Болката, несправедливостта, борбата за каузата, мъченията, хладнокръвните убийства, всичко всяваше такъв ужас в душата ми. Необяснимо ми беше, непонятно как се живее така. Поезията на Марианна Георгиева (и особено „Блокът на смелите“ и „колумнист“) и разказът „Хартиени войници“ на Стефан Стефанов ме разплакаха, разтърсиха.
Оставих „GRANTA България“ за 2 дни на нощното ми шкафче. Без даже да я отварям. Само корицата светеше леко, привличайки вниманието ми вечер като си лягах и сутрин, когато ставах и ми напомняше, че има още за четене.
Тогава отворих и разгледах фотографиите на Вера Гоцева с така актуалната тема #ДАНСwithme. И започнах четенето от последния разказ към средата на списанието, към снимките. Към тези черно-бели фотографии, изразяващи толкова добре чувствата на хора от различни възрасти, различни начини на възпитание, различни поколения.
И отново първите разкази отзад напред ме сковаха – „Кучетата на Дън“ на Сантяго Ронкалиоло и „Злополука“ на Етгар Керет. Прочетох ги по два пъти. След тях се заредиха – „27 февруари“ на Оля Стоянова (любим ми е), Ричард Русо със „Заседнали на сухо“ ме накара да изпитвам реална физическа болка от страданието и примирението на другите. „Оттам насам“ на Албена Стамболова: „Разказ за едно изгубване“ („Всеки път си е сам за себе си. Всяко ходене си е отделно от другите. Както и връщанията.“ и „Отиването става с един свят. Връщането става в друг.“) и „Разказ за една любов“ (трябва да го препиша целия, ако искам да обясня какво ме е впечатлило).
Признавам си, че два разказа не ме грабнаха – на Милан Кундера и на Владислав Тодоров. Което не означава, че вас няма да ви сграбчат за гърлото, да ви оставят без въздух и даже да ви станат любими. Аз съм си ги оставила за втори прочит.
Защо „GRANTA България“ излиза само два пъти годишно? Вече знам защо. Защото няма да имам психическата възможност да я изчитам цялата за по-малко от месец, ако всеки път творбите, публикувани вътре, са толкова добри. Мисля, че до следващия брой все ще препрочитам по няколко страници от всеки разказ, вкусвайки мъката, избърсвайки сълзите, потръпвайки с болката на другите, живеейки с мечтата им, борейки се за каузата. До следващата „Гранта“, която чакам с нетърпение, въпреки че не съм се наситаила на тази.
Не забравяйте, че представянето на „Granta България: Революции„ е тази вечер от 19:00 ч в бар Trip Ten, бул. България 1
