Ако започна с това, че „Гробищни истории“ (изд. „Еднорог“) е една от най-забавните книги, които съм чела, дали ще си помислите, че съм луда? Макар че, честно казано, няма да сте далеч от истината.
Да отидем на разходка из гробищата ни канят Борис Акунин и Григорий Чхартишвили. Нито едно нормално момиче не би се зарадвало на такава покана, но това с нормалността вече го уточнихме, така че да тръгваме…
Не се бойте, няма нищо страшно – единственото нестандартно на тази разходка е, че Борис Акунин и Григорий Чхартишвили всъщност са един и същи човек, но двама автори. И това обаче не бива да ви плаши – повечето от нас са неосъзнати шизофреници, само дето някои имат късмета и двете им същности да са талантливи пишещи, какъвто е случаят с Григорий Чхартишвили (родното име на писателя – нарочно не казвам истинското, защото кой може да посочи коя реалност е истинската и коя – въображаемата).
Но да се върнем на същественото. Това е една тиха и спокойна разходка сред надгробни плочи, сред мъх и върби, сред множество векове и велики личности. Защото дори и най-праволинейно мислещият реалист не може да отрече, че има известна романтика в това да посетиш гроба на Балзак например (като се замисля, това сравнение не е най-удачното, като се има предвид, че самият той е определян като представител на реализма, а не на романтизма). Но да не се отклоняваме. Сякаш с посещението на мястото, където някой велик човек спи вечния си сън, може по някакъв начин да обогатиш самия себе си. Защо не?
Григорий Чхартишвили ни хваща за ръка и ни води в някои от най-известните гробищни паркове по света не за да ни изплаши, а напротив, за да ни покаже другото лице на смъртта – на примирението, на мъдростта, на спокойствието, на надеждата, че частица от всеки от нас ще продължи да живее вечно, дори и тази частица да е просто двайсетина букви върху надгробна плоча. Та кой би искал да бъде забравен? Авторът ни учи колко много биха могли да разкрият надгробните паметници на тези, които не се страхуват да се вгледат в тях, колко много истории продължават да съществуват векове след смъртта на личността, колко много любов остава ненакърнена, как тъгата се проявява като най-чистото и искрено човешко чувство и дори колко жив дух може да има в един гроб – макар че звучи абсурдно, нали?
Разходката с Григорий е неприятна единствено в това отношение, че дори и многократно да сте посещавали големите градове, чиито гробищни паркове са описани в книгата, след прочетеното й ще си дадете сметка как сте пропуснали тези толкова вълнуващи, интересни и мистични дестинации и ще се почувствате така, все едно никога не сте пътували истински. Спокойно – винаги има време в бъдеще да шокирате някой туристически агент с исканията си.
Разходката с Акунин обаче (Григорий, прощавай) е много по-вълнуваща, точно както въображаемият свят е по-пленителен от реалния. Ех, този Акунин – той просто не може да бъде удържан. Само изключително талантлив писател би могъл да ни накара да се хилим неистово, докато четем истории за гробища. Но нима можем да се сдържим, когато например така почитаният в миналото Маркс, самият основоположник на марксизма, се появява като вампир – и то не какъв да е, а вампир с претенции – който не се храни с кръвта на дребнобуржоазни изчадия, спали на лекциите по марксизъм-ленинизъм, неплащали членски внос и с мъмрене в досието. Няма да ви давам повече конкретни примери, защото ще ви разваля удоволствието от разходката.
Сарказмът на Акунин, способността му да се надсмива над самия себе си (макар че, ако трябва да сме честни, той се надсмива най-вече над реалното си аз – Григорий. Интересно какво мислят психолозите по въпроса?), да намери нещо забавно дори в смъртта и, разбира се, безпогрешната му дарба да заплита криминални сюжети правят тази на пръв поглед мрачна разходка сред мъртъвци, ковчези, паметници, призраци, вампири, върколаци и убийци да изглежда като най-позитивното нещо, което ни се е случвало напоследък.
Като доказателство ще спомена, че докато четях „Гробищни истории“ в метрото, явно съм изглеждала толкова щастлива и така явно съм се подхилвала, че една госпожа възмутено изсумтя: „Боже, всички девойчета вампирясаха!“.
И тя не е далеч от истината…
Още едно ревю за книгата можете да прочетете при Христо в „Книголандия“.
