Магията продължава в “Harry Potter and The Cursed Child”

За всеки от нас, който е “останал с Хари чак до самия край”, възможността да се докоснем отново до магьосническия свят е нещо голямо. Нереално. Да, магията никога не е приключвала, не и с Pottermore, фенклубовете и със самата Роулинг, която често-често открехва допълнителна информация за Хари и компания. Но нищо, нищо не може да се сравни с нова книга – чувството да отгърнеш за първи път страниците на непозната история за същите герои, с които си израснал, е неописуемо.

Обаче. Въпреки емоциите, ще бъда обективна в това ревю, за да е честно към читателите. И така, какво всъщност представлява “Harry Potter and The Cursed Child”?

Най-важното, което никой не трябва да забравя, е, че книгата съдържа пиеса. Ако очаквате същото читателско преживяване като с епоса, ще останете разочаровани. Едно от първите неща, на които ме научиха в университета, е: романът се чете, поезията се слуша, драмата се гледа. Една постановка е създадена с идеята да бъде видяна на сцена, независимо дали говорим за Шекспир, или за Роулинг. Следователно, единствения начин да разберем книгата е да присъстваме на представленията в Лондон.

Двамата творци обаче имат още общи качества – една страница и си там. В историята. Напълно погълнат от героите и от техния свят. Всъщност това е много характерно за Джо – способността и да обвърже читателя емоционално, да го накара да съпреживява. Не са много писателите, които са ме докосвали, или направо “разболявали” като нея. А в “Harry Potter and the Cursed Child” гамата от чувства е богата – носталгия, яд, щастие, вълнение, дори разочарование.

Важно е да се отбележи и че това не е история за Хари, нито пък за Албус-Сивиръс. Книгата се докосва до много прокълнати деца в магьосническия свят, от Хари и малкия му син, през Драко и Скорпиус, та чак до Седрик Дигъри. Всяко носи своето собствено проклятие – понякога да избяга от съдбата си е неизбежно, а друг път… ще разберете сами.

Основната сюжетна линия се фокусира най-вече върху младия Албус и най-добрия му приятел Скорпиус, които страдат от наследството на своите бащи. Вместо личности, те често са “детето на Хари Потър” и “синът на Малфой”, което ги обезличава и наранява. В същото време Драко и Хари се борят с демоните на своето отминало детство и всячески се опитват да предпазят наследниците си от това да допуснат техните грешки. Усилия, обречени на провал.

Идилията, която видяхме в епилога на “Хари Потър и Даровете на смъртта”, се оказва пълна лъжа – връзката между деца и родители се прекъсва, уж унищожени предмети се появяват отново, а белегът на Хари започва да боли… Следват десетки обрати, приключения, комични, драматични и носталгични ситуации, които ме накараха да обръщам страница след страница с нетърпение. А крайният резултат?

Кадър от филма „Хари Потър и Даровете на смъртта“

Не мога да кажа, че “Harry Potter and The Cursed Child” е на равнището на поредицата за Хари. Не защото е пиеса – сигурна съм, че на сцена зрелището ще е уникално. От една страна, беше ми трудно да приема, че Хари, Рон и Хърмаяни наистина са… ами, възрастни.

Наскоро попаднах на аргументи по въпроса защо не е редно да виждаме героите на детските книги пораснали. В началото не бях съгласна, но когато прочетох, че Рон го болели коленете и имал проблеми с червата, осъзнах, че не искам да го познавам такъв. За мен той е онова дете, което играе прекрасно шах и мрази пуловерите от майка си. Всичко друго разваля магията. Но това е мой проблем, не на пиесата – ако се споменаваха здравословните проблеми на Артър Уизли, нямаше да ми е неприятно. Подозирам, че Роулинг и съавторите са го направили нарочно, за да накарат нас, читателите, да се отърсим от идеята за децата Хари, Рон и Хърмаяни и да обърнем внимание на новото поколение.

Друго, което не ми допадна, бяха чисто сюжетни решения – не защото са лоши, а защото вече съм ги срещала в не един и два фенфикшъна и очаквах нещо малко по–… изненадващо. Липсваха ми и важни герои – Теди-Лупин, за когото Хари твърдеше, че му е едва ли не като син, Луна и дори малкия Хюго. Разбирам обаче, че това не е книга на Роулинг, а на екип от трима писатели и явно компромиси е трябвало да има.

Във всеки случай, “Harry Potter and the Cursed Child” е уникална пиеса. Не точно продължение на поредицата, но не и самостоятелна книга. Част от цялото, но със собствени, отличителни черти. С прекрасни, емоционални сцени, но и с по-слаби моменти. Албус не е Хари, но и Скорпиус не е Драко, а Роуз в никакъв случай не е Хърмаяни (впрочем, ако има образ, от когото съм абсолютно разочарована, то това е дъщерята на Грейнджър и Уизли).

Точно това обаче е най-важното – децата не са родителите си, така както Джини не е Моли или Хари – Джеймс. Докато поредицата “Хари Потър” се базираше на това, че няма нищо по-важно от приятелството, в центъра на “Harry Potter and the Cursed Child” стои още посланието, че всяко дете е уникална, неповторима личност със свои качества, особености и проклятия. И така, ако ме попитате: “С няколко думи, хареса ли ти книгата?” ще отговоря с цитат от нея, който описва цялостното ми мнение. На кого е той ли? Ако наистина сте от Потър поколението, ще разберете.

Хари, никога няма напълно идеален отговор в този объркан, емоционален свят. Защото идеалното е извън обсега на човека, извън обсега на магията. Във всеки блестящ момент на щастие една има капка отрова – знанието, че болката отново ще дойде.