Романтиката няма сезон. Романтиката няма възраст и не се побира в клишета, в шаблонни рози и вечери на свещи. Романтиката е момент, почти абсурден и непринуден, в който изведнъж Вселената и всичките й сложни механизми застиват, спират времето и само за миг изграждат мост между два живота. И не, този мост няма формата на светивалентинско сърце.
Сама по себе си Венеция е клише. Клише за медени месеци, карнавални маски и гондоли. Може би обаче множеството не може или не иска да проникне под повърхността на Канале Гранде и да долови тайнствената усмивка на една Принцеса, капризните й въздишки, своенравните й прищевки, нежния й глас, споделящ тайните на тесните си, закътани улички…
В интерес на истината този роман не е посветен на любовта между един мъж и една жена, а на изкуството да обичаш Венеция. Не се подвеждайте от розовите шарки и целуващата се двойка на корицата. Историята на Марлена де Бласи е истинска, изживяна и почувствана от самата нея – жена с вкус към живота и моментите му. Жена, която среща венецианец с боровинкови очи, и след един минал живот, прекаран в изтерзания калъп брак-семейство-деца-домакинство-неудовлетвореност-развод си позволява да се отдаде изцяло и да промени живота си, да бъде „начинаеща” и да опознае една част от Италия, която можеш да разбереш само с мъдростта на влюбен, но и изстрадал човек. Ако не си търпелив, ще изгубиш смисъла й на косъм.
„Хиляда дни във Венеция” е написана изискано и радва сетивата с апетитни миризми, изпълващи аромати и прекрасни картини – за очите и за сърцето. Ако търсите препускащи изречения, заплетени загадки или блудкаво драматични моменти, няма да ги намерите. Интригата липсва. Има ги обаче чувствеността, щастието, удоволствието от разплитането на душите на двама души и на един град, уникален по рода си.
