Истината трябва да се поднася „Хладнокръвно“

Изпратен като репортер за “Ню Йоркър” да отразява от мястото на събитието на жестоко убийство в малко градче, Труман Капоти не просто прави репортажа на живота си, а създава нов стил на писане.

„Хладнокръвно“ в никакъв случай не е обикновен репортаж, но и в никакъв случай не е обикновен роман. Това е един от първите образци на художествената документалистика.

Силата на “Хладнокръвно” се крие в това, че Капоти е пряк свидетел на по-голяма част от действието. Той е до детективите, когато правят разследването, следи с тях различните хипотези и е един от първите, които разбират, когато убийците са заловени. Капоти има достъп до разпитите, самият той се среща с убийците, присъства на делото, запознава се със свидетелите, със съдебните заседатели, със съдията… Той живее в града и усеща атмосферата, която цари там – първоначално страхът, че го е извършил някой местен, после озлоблението към заловените престъпници и накрая облекчението при произнасянето на присъдите. Но авторът има достъп и до другата страна на историята и не пропуска да я опише – гледната точка на престъпниците. Капоти прекарва с тях достатъчно време, за да ги опознае, да опише детството им, страховете им и дори и най-тъмните им тайни, които те не разкриват дори пред себе си. Той успява да направи толкова майсторски психологически портрет на убийците, че кара читателя, ако не да им прости, то поне да изпита малко съжаление към тези объркани човешки същества.

Майсторството на Капоти се крие в това, че той не се ограничава само в разкриване на последствията на убийството, а се заема с почти невъзможната задача да изследва причините за случилото се. Истината е, че нито детективите, нито лекарите достигат да еднозначен отговор за причините, довели до жестокото убийство. За тях случаят приключва с обявяването на присъдите. Но не и за Капоти, който посвещава години на единствената си цел – да разбере мотивите на едно престъпление, ужасило страната. И тук се разкрива целият му талант на репортер и писател. Защото той успява да направи това, което нито детективите, нито психиатрите успяват – прави забележително изследване на психиката на двамата убийци. С уникална прецизност и без да намесва собствените си чувства, той разкрива вътрешния им свят – техните страхове, техните тайни, тяхната безизходица, тяхното озлобление към света.

Всъщност в книгата Капоти нито веднъж не ги нарича “убийците”, а винаги използва определения като “младите хора”, “заподозрените” или с развитие на действието “осъдените”. Нито веднъж не ги описва така, че да разкрие собственото си отношение към постъпката им, не им дава епитети като “виновни”, “жестоки” или “кръвожадни”. Никъде в книгата авторът не си позволява да съди, да разкрива своята оценка за събитията, а просто представя различните гледни точки.

Тази дистанцираност на повествованието се оказва успешен похват, защото така всеки от нас е оставен сам да отсъди. Всъщност определението „хладнокръвно“ може би се отнася не само за извършването на убийството, но и за начина, по който Труман Капоти ни поднася историята.