Усещам предстоящото интервю с Хосе Карлос Сомоса като голямо предизвикателство – той е автор на едни от най-разтърсващите и оригинални трилъри, като „Клара и сянката“, „Стръв“, „Ключът от бездната“ , „Пещерата на идеите“. Срещаме се веднага след официалното откриване на Софийския международен панаир на книгата. Само 12 часа на обяд е, а програмата му от ранна сутрин вече е наситена със събития и интервюта. Оказва се невъзможно да започнем веднага разговора, тъй като в централното фоайе на НДК оглушително гърми Софийският духов оркестър. Това става повод за шеговити реплики и закачки, особено в кратките паузи, които ни „подлъгват“ на няколко пъти, че изпълнението е свършило. Когато най-сетне можем да се чуваме и говорим нормално, Сомоса коментира, че обича музиката и това е един от редките случаи, в които тя го е подразнила. Започваме разговора с последната му книга, „Тетрамерон“, току-що издадена на български език от издателство „Колибри“.
В последната Ви книга “Тетрамерон” разказвате истории за прехода между детството и света на възрастните. Какво според Вас губим, когато порастваме?
Аз мисля, че губим невинността си. Но невинността сама по себе си не е нито добра, нито лоша. Това е начин, по който се изправяш срещу света. Когато си невинен, си мислиш, че нещата са такива, каквито изглеждат. Виждаш едно цвете, едно куче, и си мислиш, че те са това, което изглеждат. Виждаш един човек и си мислиш, че той е такъв, какъвто изглежда. Това е просто начин, по който общуваш със света, нищо повече. Но е истина, че губим невинността си, остарявайки и съзрявайки, и по някакъв начин се превръщаме в хора, които не вярват на привидното. Главната героиня на романа е дете и първоначално обръща голямо внимание на това как изглеждат нещата. По-нататък в книгата тя си дава сметка, че зад привидностите се крият други неща.
Нарекли сте това момиче Соледад (самота – исп.). Естествен спътник на порастването ли е самотата?
Да, книгата е пълна със символи и си играе с много значения. По отношение на Вашия въпрос, самотата е много важна част от опознаването на самите себе си. Предвид пътуването, което предприема героинята, реших, че е удачно да я нарека така.
Самотата също е и нещо, в което можеш да се изгубиш?
Да, така е, защото има два вида самота – самотата, която приемаш и с която можеш да се оприличиш, както става в края на книгата. Но има и друга самота – тази на изоставения човек. Много хора се оплакват, че са сами. Когато се оплакваме, че сме сами, проблемът не е в другите, а в нас. Човек трябва да съзрее достатъчно, за да намери в собствената си компания удоволствие и радост. Трябва да познава себе си много добре, за да се наслади на самотата.
За какво трябва да е подготвен читателят, докато отваря една след друга кутиите с истории в романа?
Първо, не трябва да се скандализира. Защото това, което се случва на Соледад, е страшно. Но мисля, че някои читатели ще припознаят в „Тетрамерон“ Луис Карол и неговата Алиса. Едно приключение в друг свят, в който едно малко момиче привидно страда, защото е малтретирана, но в същото време тя развива собствената си личност и с четенето на книгата читателят си дава сметка, както и тя, че всъщност се себепознава.
Среща с българските читатели по време на Софийския международен литературен фестивал
Казвате, че литературата започва с разказване на истории. Защо избрахте да разказвате страшни истории?
Мен винаги ме е привличала тази тема. Аз се чувствам удобно, пишейки за това, защото смятам, че по този начин отразявам най-добре реалността, която виждам. Съжалявам, че трябва да го кажа, но действителността, в която живеем, е ужасяваща, абсолютно ужасяваща. Ужасът като елемент в жанра на един роман е възможно най-реалистичното, което човек може да изрази. Това се ражда в мен. Докато комедията, хуморът, романтичният жанр ми се струват повърхностни. Да, те имат своята стойност, но не успяват да разкрият ужаса от действителността.
В повечето Ви романи има криминална нишка или загадка. Търсите по-голяма четивност или просто обичате криминалния жанр?
Не, не съм голям почитател на този жанр. В повечето случаи използвам тази нишка по две причини. Обикновено изтъквам първата причина, а втората не я казвам на всеки, но сега ще я споделя специално за Вас, защото толкова много се забави това интервю заради музиката, че трябва да Ви компенсирам по някакъв начин.
Престъпленията помагат на читателя да напредва в четенето и той се оставя на тази нишка да го води. Всъщност това си е напълно легитимен мотив. Още самият Борхес казва, че това е извинение, за да може човек да си пише каквото си иска. Въз основа на една криминална история човек може да разкаже какво ли не!
Има и втора причина, която ще Ви призная. Дължа любовта си към литературата на баща ми, който вече не е между живите. Той четеше страшно много криминални романи. Когато размишлявам защо винаги използвам тези елементи на криминалния роман, след като самият аз не го харесвам, си мисля, че това донякъде е в чест на баща ми – един от най-големите почитатели на жанра, които познавам.
В „Клара и сянката” и „Стръв” провокирате разбиранията за морал и етика и поставяте под съмнение цената на човешкия живот. Коя е за Вас лично моралната граница, отвъд която изкуството престава да бъде изкуство?
Спомням си едно изречение от “Клара и сянката” – двама от героите си говорят и единият от тях е голям почитател на изкуството, което изобразява хора. Той казва на своя събеседник, който от своя страна счита, че нито едно човешко същество не може да бъде сравнено с голяма творба на изкуството:
Нито една от симфониите на Бетовен не струва колкото живота на един човек.
И щом ме питате каква е границата, аз мисля, че това е границата. Скулптурите на Буда, които са световно наследство, могат да бъдат счупени. Да, това е ужасяващо престъпление, но да убиеш хладнокръвно човек – това е недопустимо. Там е границата.
В днешното консуматорско общество хората се подвеждат да оценяват нещата според материалната им стойност. Какво може да ни върне към същинското разбиране за качество?
Мисля, че се развиваме по начина, по който трябва да се развиваме. Изглежда, сякаш се отдалечаваме от някои положителни неща, но може би същевременно вървим към други, нови неща, които също са положителни. Виртуалният свят създаде невероятна възможност за общуване между хората. Грешка е да седим закотвени в някаква представа за миналото. Вече има много начини да изразим онова, което носим в себе си.
Изначално аз не вярвам в положителното и отрицателното развитие. Ние винаги сме подтиквани от опита си да се намерим, и винаги ще има много хора, които ще се изгубят. Какво трябва да направим? Да се възползваме от възможностите, които ни се предоставят. В днешно време, ако не друго, такива поне има много. Сега някой написва роман и той може да бъде прочетен от половината свят; някой рисува картина, която може да бъде видяна от много хора. Това означава ли, че всички произведения, които са публикувани в Интернет, са добри? Означава ли, че хората са развили вкуса си, че той е станал по-изтънчен отпреди? Не, разбира се, но поне имаме отворен прозорец.
Доколко психологическите теории, които “проигравате” в сюжетите си, са базирани на реално 
съществуващи такива, например теорията за псиномите в “Стръв”?
Този въпрос е много хубав, защото аз доста време се занимавам с това. Съвсем наскоро беше публикувано едно проучване на всички мимики на човешкото лице, и какво изразяват. Ще дам един пример: преди известно време се запознах с човек, който ми каза, че много обича да прегръща и да бъде прегръщан. Той сподели, че се чувства много добре, когато докосва или прегръща някого – по-добре, отколкото при разговор или визуален контакт. За него една прегръдка не може да трае по-малко от 10 секунди, защото ако е по-кратка, не е искрена. Това негово мнение ме накара да се замисля, че нещо в психологията на този човек произвежда тази реакция. Прегръдката го кара да се чувства по определен начин, но той трябва да изчака 10 секунди, за да е сигурен, че е е искрена.
В „Стръв“ единственото, което правя, е да накарам хората да разберат, че те имат нужда да бъдат прегръщани за 10 секунди. Те го прегръщат, на него му се струва достатъчно, той се убеждава, че тази прегръдка е искрена и това го кара да се чувства добре. Сега се замислете кое от нещата, които ни дават другите хора, ни кара да се чувстваме добре? Всъщност това е основата на „Стръв“, не мисля, че е нещо чак толкова фантастично.
Опишете ни някои от специалните Ви ритуали, свързани с писането.
Имам си много ритуали, някои могат да се разкажат, други не. Тези, които са си само мои, няма да Ви разкажа, защото вече Ви признах достатъчно лични неща (смее се). На мен ми трябва гумички, нови, и да са наредени една върху друга, близо до работното ми място. Аз не ги използвам по никакъв начин, защото пиша на компютър, но ако не са си на мястото, не се чувствам добре.
Хубавото в моя случай е, че ако ме помислят за луд, като психиатър мога сам да се оправдая, че съм добре и че нямам проблем.
По-щастлив ли сте като писател, отколкото бяхте като психиатър?
Всяка професия си има своите трудности, разликата е, че на мен ми харесва повече да пиша. И преди доста време реших, че животът е прекалено кратък, за да не правиш това, което ти харесва, възможно най-дълго време.
Интервюто с Хосе Карлос Сомоса се осъществи с любезното съдействие на Софийския международен литературен фестивал.
