Никой не си прави илюзиите, че книгите могат да заместят истинския живот. Въпреки че не е далеко от истината фактът, че много хора изживяват живота си в четене на книги и чрез постоянно идентифициране с героите от прочетените творби. Животът не е в книгите и интернет, но пък именно книгите и интернет предизвикват хората да споделят, да разсъждават и всички други отдавна дефинирани последици.
За три години осъзнах колко е трудно да накараш някого да говори за вътрешния си свят. Точно така, да провокираш някого да разкаже за книга, която е прочел, и да разкрие всички мисли и чувства, които тя е извикала от него, е със сигурност едно от най-трудните неща на света. „Аз чета“ в един момент се оказа начин хората да избягат от тежката критика и досадно задълбаване в междутекстови връзки и извисени размисли. Никога онлайн споделянето за книгите няма да замести истинското усещане на литературния клуб, но пък е предпоставка за създаването на подобни клубове.
Налаганото дълго време клише, че не всеки е дорасъл да пише за литературата най-накрая бе разбито. Непретенциозно и с отговорност. С много мисъл и духовито. Четем много и сме горди с това. Не, четем много и се фукаме с това. Звучи наистина интересно, а в същото време помага на стотици хора да изберат правилната следваща книга. Или да не пристъпят към поредната „мъчителна“ книга. И докато „помагаме на четящите“, ние учим. Аз лично уча.
Един мъж има много какво да научи от книгите, нали така? Най-малкото, как да се държи подобаващо с жените. Най-вече – как да направи жената до себе си истински щастлива. Това не се научава само от чиклита, изпълнен с лъскави моменти и пресилено безкрайно щастие – за тази цел има и книги за типични „джентълмени“, като романите на Ян Флеминг например.
Шегата настрана, но именно чиклитът като феномен е прилично полезен и достоверен източник за различни отговори на екзистенциалния въпрос „Какво искат жените?“. Не мога да се похваля, че съм взел особено много от книги като „Дяволът носи Прада“ и „Шоколадът и градът“ – двата романа в този жанр, които съм прочел с ясното съзнание, че някак не са писани точно за мен. Обаче е забавно, честно казано, някак отпускащо е. И образователно донякъде.
Ободряващо е да знам, че всички около мен четат много. Опияняващо е да знам, че повечето от тях не се страхуват да кажат „Аз чета, по дяволите, четете и вие!“ И така заедно спрягаме… Аз чета. Ти четеш. Той чете. Ние четем. Вие… Те… Много!
