Почитателите на Иън Макюън със сигурност биха нарекли „Черните кучета“ типичен за британския автор роман. Като един от тях, категорично подкрепям подобно твърдение. И имам доводи, с които да обоснова мнението си. Да го приемем като „Кратък курс по опознаване на един голям съвременен писател в шест точки„.
Първа точка – войната. Тема, която по различен начин вълнува автора както в „Невинният“ (където акцентът пада върху шпионажа и Студената война), така и в шедьовъра „Изкупление“ (тук ужасите изграждат един фон на прекрасната психологическа история). В „Черните кучета“ войната присъства с един от най-безумните си символи и със забележителния момент на неговото срутване, а именно – Берлинската стена.
Втора точка – напрежението. Иън Макюън е от авторите, които ме подлудяват с умението да опишат централно за действието събитие толкова детайлно и от толкова гледни точки, че с всяка изминала минута читателят изпитва нарастващо нетърпение да се стигне до заветния момент. А най-ценното е, че тези истории в огромна част от случаите са значими единствено за пряко замесените в тях хора. И въпреки това нещо ни подтиква да станем напълно съпричастни с героите.
Трета точка – случката. Независимо дали става дума за изгубили се във Венеция туристи („Почивка в чужбина„), за инцидент с балон („Неумолима любов„) или миг невнимание („Дете във времето„), в книгите на Макюън винаги присъства този момент, отвъд който всичко започва да се руши. Обръчът се завърта все по-бързо. В даден момент героите не издържат на темпото му и губят контрол – над настоящето и отношенията си. Срещата с черните кучета се разминава без физическа драма, но е събитието, което завинаги отдалечава Джун и Бърнард.
Четвърта точка – взаимоотношенията. Причината да обичам книгите на този прекрасен британец! Героите му или са женени, или са влюбени, или, по стечение на обстоятелствата, и двете едновременно. Иън Макюън винаги разглежда отношенията между тях от двете гледни точки, а начинът, по който го прави, е прекрасен пример за силата на човешкото слово и за пораженията, които дори една необмислена думичка може да нанесе върху връзка, градена години наред.
Пета точка – образите. След всяка от книгите му си казвам: „Ето, това вече е по истински случай. Това се е случило на най-добрия му приятел (или на самия него) и затова успява по този феноменален начин да влезе в главите на героите си“. Той мисли като тях, чувства като тях, върши дневната си рутина като тях. И всеки път го прави по коренно различен начин. Толкова точно намерени детайли и мисли, че хората в книгите му заживяват в най-неклиширания смисъл на израза.
Шеста точка – страхът. Паразитът, който може да отрови и най-прекрасния спомен. Моментната мисъл, отнемаща безграничното допреди секунди щастие. Слабостта, която по непонятен начин превръща лудата любов в злобно обвинение и неудържима омраза. Срамът, който не можеш да приемеш, и затова проектираш върху партньора си. Причината за неизбежния край в някои връзки.
И накрая, излизайки от академичния тон, „Черните кучета“ е кратка, но впримчваща вниманието история. Говори за скучна за мен тема (комунизма), но с толкова изящен стил (предаден чудесно, благодарение на превода на Огняна Иванова), че самата случка губи всякакво значение. Както обикновено, при Иън Макюън в центъра са хората – с взаимоотношенията и с опитите им да не погубят всичко помежду си с неумело общуване.
Прочетете и ревютата на Славена Маринова за „На плажа Чезъл„, както и на Митко за „Невинният„.
