Напоследък ми се струва, че четем книги само за щастливи, богати и безгрижни хора. Бойко Борисов би казал „котараци с кюфтета“, но разбира се ‘Los ricos tambi?n lloran’* по името на първата голяма теленовела в света. И ако си мислим, че темите от пожълтяващата прогресивно българска преса се запътват трайно към книгите ни, „Има ли кой да ви обича“ на Калин Терзийски прави тези еретични помисли на пух и прах с неговата книга за душата и страховете на хората – на всички страх.
Всъщност, бас ловя, че има неща, за които си мислите, че другите не си мислят. Ей такава е объркващата същност на човещината в наши дни. Гледаш човечеца по улицата, минава-заминава, помисляш си, и знаеш, че вечерта ще се прибере пак при жената (и при децата, ако е в подходяща възраст и не са се отделили вече) и ще трябва да се оправят сами, каквито и да са проблемите им. Овълчена работа. И си мислиш, че никого не го интересува, а то май не е така.
Ами Кайо го интересува. Или иска да започне нас да ни интересува. Иска да повярваме, че Мартин К. е нещо повече от нахакан журналист-екстроверт със склонност да се рови в мърляви маргинални ситуации. Иска да се замислим какво става с родителите ни след като напуснем родния си дом и какво всъщност им причиняваме, ако нещо се случва с нас. Иска да ни каже да спрем да сме такива сноби и да избием комплексарщината от главите си. И много, ама много иска да има кой да ни обича.
Странното е, че тази книга се чете и бързо, и тежко. Само 150 страници, които прескачат една след друга, но пак мозъкът играе и мисли и преживява и си спомня и се идентифицира. Зашото тук е нашият живот. Особено в последния разказ – за живота на Антон К. За умората от мисленето. За умората от любовта. За умората от самия живот. И така в цялата книга.
Сега ставаш от компютъра, отиваш до любимия си човек и казваш „Аз те обичам!“. Без увъртания. Защото неговият живот е и твой.
* „Богатите също плачат“ – мексикански сапунен сериал, дал началото на голямата истерия по теленовелите, реж. Фернандо Хакон
