„Не беше живяла живот, за какъвто беше родена, но не беше и мъченица.
Не беше нищо.
Просто едно име, подмятано от ветровете на този век, с когото бяха връстници.“
Всички знаем коя е Анастасия. Няма как да не сте попадали на филм, книга или песен, свързани с личността й. Руската принцеса е издигната в култ след разстрела на последните Романови в подземията на Екатеринбург, обявена е за мъченица и светица, а името й се опитват да си присвоят множество лъжепринцеси, съчиняващи безумни истории за себе си и „спасяването“ си през 1918 г. Истории, на които малцина са склонни да повярват.
Недейте да им вярвате и вие, ако не желаете. Вместо това се опитайте да си представите, че Анастасия е оцеляла като по чудо и е прекарала остатъка от живота си в затънтено българско селце нейде из Балкана. Как биха протичали дните й, какви мисли и спомени биха я спохождали? „Името“ на Христо Карастоянов дава отговор именно на тези въпроси.
Лесно е да опишеш „Името“ с една дума – печал. Христо Карастоянов не спекулира и не изказва хипотези за съдбата на Анастасия, а просто разказва една безрадостна приказка, без щастлив край и без поука накрая. Много от героите й са ви до болка познати от учебниците по история, други до края остават безименни.
Бурните времена са превърнали руската принцеса в жертва и беглец, а мирните са я увили в сив пашкул от тъга и еднообразие и са я направили безразлична към собственото й съществуване. Единственият реверанс, който съдбата й прави, е дълголетието, наградата й – да надживее враговете си и техните кървави наследници, да стане свидетел на рухването на онова, заради което тя самата е изгубила всичко. Само тогава се появяват незаличените следи от някогашното й царско високомерие, последните запаси синя кръв.
„Името“ е носител на награда „Хеликон“ за 2012 г. и, разбира се, очакванията ми бяха подобаващо високи, когато я започнах. За жалост книгата не успя да ме развълнува особено. Това е бавна хроника на един безсъбитиен и самотен живот, отреден като компенсация на някого, преживял твърде много ужаси за кратко време. Ако си търсите роман, който да ви хване за гърлото и дълбоко да ви разтърси, търсете другаде. Ако обаче ви се чете по-реалистична и зряла творба за една непозната Анастасия, „Името“ е правилният избор.
