Понякога това, че чета много ми тежи. Очаквам прекалено много от някои книги и съм склонна да се разочаровам. Така че има периоди, в които се отказвам от някои жанр или автор – имала съм такива моменти с Алиенде, с Амаду, с Бюджолд. Но най-тежко е било с фентъзито. Салваторе ме беше отказал от него за почти половин година… В един момент бях решила, че след „Песен за огън и лед“ никога няма да прочета хубаво ново фентъзи. И че проблемът е в мен – в крайна сметка, аз не съм от най-типичните почитатели на жанра. Не се кълна в името Толкиново, нито цитирам по страници „Колелото на времето“. Но обичам фентъзи и то е голяма част от читателския ми багаж.
„Името на вятъра“ на Патрик Ротфус е книгата, която ми върна вярата във фентъзито. Прочетох я малко след като „преговорих“ „Игра на тронове“ с ясното съзнание, че правя голяма глупост и има шанс да се разочаровам, само защото я сравнявам с всепризнат шедьовър. Нима може да има герои, които да ме очароват повече от лъстивите, жестоки, наивни персонажи на Мартин?
И тогава „Името на вятъра“ избухна в мозъка ми. Не мога да повярвам, че това наистина е първата книга на Ротфус… Какво би могъл да ни поднесе в следващите си книги, е загадка, чиито отговор нямам търпение да разбера. Книгата е уникална. Във фентъзито най-трудно е да избягаш от клишетата на жанра, от постоянното желание да превърнеш една добра история в приказка за принцове, принцеси и дракони.
„Името на вятъра“ носи този романтичен и наивен елемент, но Ротфус не изгражда целия сюжет върху него, което е страхотно. Той допълнително подслажда историята, без да я прави отровна и нечетивна. Квоте, както е преведено името на главния герой, се намира в края на пътя, превърнал се е в някой друг, опитва се да избяга в този друг. Може би затова започва да разказва историята си на необикновения пътник, който пък никога не би издържал на изкушението да запише най-важната история на своето време.
Самата история е необикновена. Това е историята на едно обикновено момче, в което обаче грее слънцето на необикновен талант. До колко способностите му се дължат само на талант и доколко на особеното възпитание, което получава, не е чак толкова важно. Важното е, че многото му дарби се допълват по специфичен начин, който се отразява на съдбата му.
Историята на Квоте едва започва в „Името на вятъра“. Според сайта на издателството, втората книга ще излезе на български чак през август, което е доста дразнещо… Да, знам, че е огромна и че търпението е важно за постигането на качествени резултати, но ужасно мразя да чакам, за да чуя края на някоя история. А имам чувството, че Квоте има още много да ни разказва… а може би краят на историята му ще е само начало за следващата?
