В „Дългият път към дома“ (изд. „Софтпрес“) от Луиз Пени Арман Гамаш, бившият главен инспектор на отдел „Убийства“, най-накрая е намерил така жадуваното спокойствие в новия си дом – село Трите бора. Всяка сутрин той следва един и същ ритуал: качва се на хълма, сяда на пейката и чете от малка книга, но никога не стига до последната страница. И никога не говори за раните в душата си.
За разлика от Клара Мороу, която от година не знае нищо за съпруга си Питър. Двамата си обещават да се срещнат точно дванайсет месеца след раздялата си, но той така и не се завръща. Тревогата на Клара нараства с всеки изминал ден и у нея назрява неизбежното решение – да поиска помощ от Гамаш.
Макар и неохотно бившият инспектор изоставя идиличното село и заедно с някогашния си заместник Жан Ги, Клара и Мирна Ландерс поемат на пътешествие все по-навътре в Квебек. И все по-навътре в душата на Питър Мороу. Разследването ги отвежда до самото устие на величествената река Сейнт Лорънс – местност, толкова безлюдна и прокълната, че първите мореплаватели я наричат „земята, която Бог дал на Каин“. И къде другаде, ако не именно там, човек би се сблъскал с пагубните последици от действията на някого, готов да продаде собствената си душа, за да възвърне славата си.
Прочетете откъс от „Дългият път към дома“ при нас.
Клара и Мирна седяха една до друга на големите дървени градински столове в задния двор на художничката. Щурците и жабите пееха, а от време на време жените дочуваха прошумоляване в тъмните гори.
Отвъд тези шумове река Бела Бела бълбукаше по пътя си от планините, минаваше покрай селото и продължаваше нататък. Отиваше си у дома, но никак не бързаше.
– Проявих търпение – обади се Мирна. – Но вече трябва да ми кажеш какво се е случило.
Дори в тъмнината книжарката можеше да се досети какво бе изражението на Клара, когато приятелката ѝ се обърна към нея:
– Търпение? Изминал е едва час, откакто си тръгнахме от събирането.
– Добре де, „търпение“ може би не е правилната дума. Притеснена съм. И то не от тази вечер. Защо отиваш и сядаш на пейката до Арман всяка сутрин? Какво се случи между вас днес? Буквално избяга от него.
– Забелязала си?
– За бога, Клара, пейката е на върха на хълма над Трите бора. Със същия успех можеше да седиш и върху неонова табела.
– Не съм се опитвала да се скрия.
– Значи ти се е получило. – Мирна смекчи тона си. – Можеш ли да ми разкажеш?
– Можеш ли да се досетиш?
Мирна извъртя цялото си тяло така, че да е с лице към събеседничката си.
Клара все още имаше боя в рошавата си коса, и то не просто фини пръски, с каквито би се сдобила, ако бе боядисвала стена или таван. Ивици охра и кадмиевожълто тук-там покриваха кичурите ѝ. Отпечатък от пръст в цвят сиена печена се открояваше на шията ѝ като синина.
Клара Мороу рисуваше портрети. И междувременно често успяваше да изрисува и себе си.
На път към задния двор на къщата Мирна бе надникнала в ателието на Клара и бе зърнала последната ѝ картина, поставена на статив. Призрачно лице едва се мержелееше върху платното – трудно бе да се каже дали се появяваше, или изчезваше.
Мирна бе изумена от портретите, които рисуваше нейната приятелка. На пръв поглед бяха просто пресъздадени върху платното образи. Хубави. Разпознаваеми. Обикновени. Но… ако прекараше достатъчно дълго време пред картината, ако позволеше на представите си да отлетят, ако свалеше гарда и оставеше преценката ѝ да се стопи, тогава се появяваше един друг портрет.
Всъщност Клара Мороу не рисуваше лица, а емоции и чувства, скрити, замаскирани, заключени и потулени зад приятна външност.
Произведенията ѝ спираха дъха на Мирна. Но за първи път ѝ се случваше някоя картина на Клара да я уплаши.
– Питър – промълви тъмнокожата жена в хладния нощен въздух.
Разбрала бе, че и разговорът, и призрачният портрет имаха обща тема – Питър Мороу. Съпругът на Клара.
Художничката кимна.
– Не се върна у дома.
* * *
– Е, и? Какъв е проблемът? – учуди се Жан Ги. – Нали Клара и Питър се разделиха?
– Да, преди година – потвърди Гамаш. – Клара го помоли да си тръгне.
– Спомням си. Тогава защо го е чакала да се прибере?
– Обещали са си. Уговорили се една година да няма никакъв контакт помежду им, но точно на годишнината от заминаването си Питър е трябвало да се върне, за да преценят как да продължат нататък.
Бовоар се облегна назад в креслото и кръстоса крака. Несъзнателно копираше позата на мъжа срещу себе си.
Замисли се за онова, което Гамаш бе казал току-що, и заключи:
– Но Питър не се е върнал.
* * *
Луиз Пени
– Чаках.
Клара държеше керамичната чаша, която вече не беше гореща, но все пак бе достатъчно топла, за да е приятна и успокояваща. Вечерта бе хладна и тиха, а от чашата се носеше ароматът на чай от лайка. Макар да не виждаше Мирна до себе си, Клара усещаше присъствието ѝ. И вдъхваше благия мирис на ментов чай.
Мирна пък бе достатъчно благоразумна, за да замълчи.
– Годишнината всъщност беше преди няколко седмици – продължи художничката. – Купих бутилка вино и две пържоли от мосю Беливо. Приготвих от онази салата с рукола, портокал и козе сирене, която Питър обича. Запалих въглените в барбекюто. И зачаках.
Не спомена, че за сутринта бе купила и кроасани от пекарната на Сара. За всеки случай.
Сега се чувстваше като глупачка. Представяла си бе как съп- ругът ѝ пристига и в момента, в който я вижда, я грабва в прегръдките си. Дори в най-мелодраматичните си моменти го бе виждала как избухва в сълзи и я моли да му прости, че е бил такъв гадняр.
Разбира се, нейното поведение щеше да бъде хладно и сдържано. Любезно, но нищо повече.
В интерес на истината Клара винаги се бе чувствала като героиня на Биатрикс Потър в познатата прегръдка на Питър. Госпожа Тиги-Мигъл в нейната смешна малка къщурка.23 В обятията на мъжа си се чувстваше защитена. Чувстваше, че там ѝ е мястото.
Но животът ѝ с него се бе оказал измислена приказка, просто илюзия. Въпреки това, под влиянието на моментна слабост, самозаблуда или надежда, бе купила кроасаните. За всеки случай, ако вечерята премине в закуска. Ако нищо не се е променило. Или всичко се е променило. Ако Питър се е променил и вече не е такова merde24.
Представяла си бе как двамата седят на същите тези столове, оставили чашите с кафе върху отпечатаните на подлакътниците пръстени. Как хапват пухкави кроасани. Разговарят тихо. Сякаш нищо не се е случило.
Но през изминалата година се бяха случили много неща с Клара. Със селото. С приятелите им.
Сега обаче не ѝ даваше мира мисълта какво се бе случило с Питър. Въпросът се бе настанил в главата ѝ, след това бе превзел сърцето ѝ, докато накрая я бе завладял напълно и тя бе станала негов заложник.
– Защо не каза нищо досега? – попита Мирна. Клара осъзнаваше, че въпросът не е критика. В него нямаше укор или осъждане. Мирна просто искаше да разбере.
– Отначало си помислих, че сигурно съм объркала датата. После се ядосах и си казах: „Майната му!“. Така минаха две седмици. И тогава…
Художничката вдигна ръце, сякаш се предаваше.
Мирна чакаше и отпиваше от чая. Познаваше приятелката си. Клара можеше да спре, да се поколебае или да се запъне. Но никога не се предаваше.
– Тогава ме хвана страх.
– От какво? – попита Мирна със спокоен тон.
– Не знам.
– Знаеш.
Настъпи дълго мълчание.
– Уплаших се – призна Клара накрая, – че може да е умрял.
Мирна изчака още. И още. Остави чашата си върху следите от други мокри чаши. И продължи да чака.
– И че може да не е – добави художничката. – Че може да не се е върнал у дома, защото не е искал.
[divivder]
Ако откъсът oт „Дългият път към дома“ ви е харесал и искате да прочетете книгата, можете да я поръчате от Ozone.bg с 10% отстъпка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си.
