Ще започна със скандално признание, достойно за отнемане на книжен бадж: не харесвам особено Панаира на книгата. И да, въпреки това ходя. Всяка година. По няколко пъти. С предварителен списък, празна раница и пълен лимит на банковата си карта. Защото така правим всички – обичаме да мразим Панаира и мразим колко го обичаме.
Истината е, че голямото книжно стълпотворение в НДК ми действа малко като междучасие в училище – шумно, потно, лъхащо на надежда, но и леко хаотично. Издателите са изнервени, читателите – леко гузни, че купуват повече, отколкото ще прочетат, а аз най-често се навъртам край щандовете на онези, които не ме познават. Където съм просто читател – не журналист, не критик, не “тази с ревюто за…”.
И така, в един петъчен дъжд, с мокри обувки и влажна решимост, се озовах пред шатрата на ICU. Невена Дишлиева-Кръстева се усмихна – сърдечно, топло, без да има идея коя съм въпреки скорошното ми ревю за “Анима” и интервюто с Капка Касабова по повод на книгата. След такова топло посрещане без думи, а само с усмивка на фона на мрачното време – как да не си купиш книга! И докато всички оглеждаха “Анима” и “Керван за гарвани”, аз се насочих към малко по-стари заглавия, за които имах бегъл спомен, че може би съм чела, но изведнъж ми се прииска не само да ги прочета пак, а да ги имам вкъщи.
Не си търсех автограф, търсех един цитат. Един цитат, който бях снимала, но не знаех от коя книга е. Помнех само усещането: нещо между носталгия, вина и политическо объркване. Оказа се, че споменът не ме е подвел – цитатът си беше точно тук:
Танцувахме, докато са се случвали геноцидът в Руанда, атентатите в Белфаст, бомбардировките над Белград… Преходът ни не може да бъде надраснат, защото, както се оказа, е безкраен, но емоционалната му валута постепенно се деноминира.
И точно тук ме удари. Не с юмрук. С ПРЕХОД.
Историите от онова време, в което ме нямаше – но винаги съм подозирала, че съм била там
Няма да излъжа – харесвам книги, които имат характер. Но още повече харесвам книги, които имат комплекс. „Истории от 90-те“ (изд. „ICU“) е точно такава. Не просто текст с времеви маркер, а сборник с травми, хумор, сарказъм и сантимент в нелепи якета. Не е нито антология, нито роман, нито спомен. По-скоро е като онзи объркан сън, в който закъсняваш за училище, но си на Орлов мост, а около теб вървят хора със сателитни чинии на рамо и мълчат драматично. Преход, ама като сън. И за съжаление – без аларма.
Преходът като домашен дух
Аз съм дете на новото хилядолетие. За мен 90-те са предимно архивен запис – от онези, които започват с тестов сигнал на БНТ и завършват с неизменно притеснителна метеороложка. Но винаги съм се чувствала като дете на дух, който не си е тръгнал. Дух на „новото време“, който диша прах и гръмки обещания, слуша Диана Експрес и все още вярва, че утре започва от днес – макар песента да няма студиен запис и никога да не съм я пускала в Spotify. За мен тя е аудиоспомен, който се предава от поколение на поколение като фамилна тайна.
Като студент по история, Преходът ми се преподаваше академично, факт по факт, но усещането за него идваше от други места – от личните истории, разказани с хумор, тъга, алкохол и леко ръмжене срещу системата. Един цитат на Мартен Калеев, забит като карфица в съзнанието ми, го описва най-добре:
Великото бленуване по новото време, което някак не се състоя.
Не просто мемоари, а хорово „ох“
Това не е просто сборник. Не е и мемоар в традиционния смисъл. Това е хорово „ох“, изказано на различни гласове. Някои от тях се смеят. Други плачат. Трети просто мълчат. Но всички заедно сглобяват онова усещане за 90-те, което и най-добрият учебник по история не може да ти даде.
Влюбих се още на тринайсета страница:
Всеки от нас умира различно. Всеки от нас убива различно… Убиваме с думи, убиват ни с мълчание, убиваме с усърдие, убиват ни с безразличие.
Да, точно така звучи десетилетието на мутри, неонови анцузи и „приватизация“, но без клишето. Със сарказъм. И с непоискана терапия.
Защо четем 90-те, ако не сме ги живели?
Може би, защото ги носим. В рефлексите на родителите си, в мълчанията на преподавателите си, в новините, които пак започват с „безвластие“ и завършват с „безнадеждност“. Или защото усещаме, че сме деца на разочарованието.
Преходът за мен никога не е бил „епоха“ – той е настроение, вайб, ако щете. Той е фон. Той е тиха тревога, която не можеш да сложиш в учебник. Затова и когато по време на лекции по Съвременна българска история слушах статистики и политически анализи, усещах, че нещо не достига. Не достига усещането. Духът. Болката. Вицовете. Мечтите, които ръждясаха. Това, което „Истории от 90-те“ ти поднасят без извинение – като ракия в селска кръчма.
Не знам дали се смях повече, или мълчах повече, докато четях. Но знам, че си мислех: искам тези истории да се разказват пак и пак. Защото всеки път са различни. И защото от 90-те насам все живеем в демо-версия на бъдеще, което не идва.
„Истории от 90-те“ – сборникът, който не звъни, но те буди
Какво е тази книга? Не е сборник в класическия смисъл. По-скоро е от онези албуми със снимки от стар фотоапарат, в който половината кадри са леко размазани, а другата половина – твърде близки. А понякога, като на всяко семейно събиране, някой разказва история, която не искаш да чуеш, но после си повтаряш. Като мантра.
Историите тук са разнопосочни, разнокалибрени и разказани от разни гласове. Но всички казват едно: Ние не знаем какво точно беше това, което ни се случи – но знаем, че още не е свършило.
Много ме впечатли моментът, в който се върнах към онзи цитат, заради който започнах всичко:
Светът не се интересуваше от нас и ние не се интересувахме от него.
Или, както аз бих го перифразирала: „България – сателит с лош сигнал и антена към себе си.“
Защо тази книга ми трябваше?
Защото никой друг не може да ти даде подобно усещане за безтегловност в реалността. За 90-те като пространство, в което си наполовина буден, наполовина в измислен свят, наполовина в тъмния хол на баба ти, където върви „Ку-ку“.
Защото тя не се опитва да ти покаже герои, нито жертви. Нито да те убеди, че тогава „беше по-добре“ или „по-зле“. А само че беше. И все още е.
И защото отдавна не бях попадала на книга, в която всеки глас си има собствен глагол. Един разказва. Друг дращи. Трети си мълчи. И ти вярваш на всеки.
И какво от това?
От това, че аз, детето на демокрацията, на НАТО, на интернет, на post-Прехода, четях тези истории с усещането, че някой ми подава семейна реликва. Малко счупена. Малко зле запазена. Но пълна с живот. И с незададени въпроси.
И ако ме питате, защо да четете „Истории от 90-те“, когато живеем в 2020-те – отговарям така:
Защото бъдещето ни се спъва все още в спомените на това десетилетие. И защото, ако искаме да отлепим, трябва поне да знаем какви обувки сме си избрали тогава.
И ако все още не сте сигурни – просто си пуснете „Утре започва от днес“. И после отворете книгата. А дали ще си я купите мокри на Панаира или ще я вземете от местната библиотека – това вече зависи от вас.
Ревюто на Стефани Калчева за книгата можете да прочетете тук.
„Истории от 90-те“ можете да намерите в Ozone.bg
