Новината за предстоящото публикуване на една книга предизвика силен интерес сред читателската публика, грабна, разбира се, и нашето внимание! Премиерата на сборника с с разкази „Истории от 90-те“ на издателство ICU ще бъде в София на 10 ноември 2019 г. – точно трийсет години след онази дата, която направи 90-те възможни в цялото им еуфорично разнообразие и крайности.
Съставител и редактор на книгата е Невена Дишлиева-Кръстева, корицата е дело на Люба Халева, а авторите, включени в изданието, са: Ангелина Александрова, Борис Ангелов, Борислав Лазаров, Велина Минкова, Веселина Седларска, Веселин Златков, Георги Господинов, Димитър Коцев-Шошо, Деляна Манева, Десислава Желева, Евгени Димитров, Еми Барух, Ерол Ибрахимов, Ива Колева, Калояна Климентова, Капка Тодорова, Катя Атанасова, Марина Евгениева, Милена Делева, Мирослава Кацарова, Митко Новков, Наталия Делева, Петя Кокудева, Райчо Ангелов и Силвия Недкова.
Много преди „Истории от 90-те“ да излезе на книжния пазар, можете да прочетете откъс от нея при нас.
Капка Тодорова
1993
1993 година. Абитуриентски бал. Завършвам със сравнително отличен успех, но не се присъединявам към първата група, отлитащи на Запад съученици. Десет години по-късно ще ги последвам все пак и аз. 90-те обаче ще изкарам в родната си София.
Това са години на крайностите. Животът ни се превръща в смесица от Уудсток, Дивия Запад и 20-те на Берлин. В София изведнъж се сблъскват всички епохи. Все още се провеждат конгреси на партията, в читалища и мазета се отварят барове, в които ходят предимно хомосексуални бохеми, за да се забавляват, и скучни хетеро, за да ги зяпат, травеститите се осмеляват да се покажат около Министерството на земеделието, виждаме ги понякога следобед от прозореца на кабинета по физика. В дискотеките често се стреля, в Сърбия падат бомби, една улучва българска къща на границата. Никой от познатите ми няма пари.
България е започнала да се изпразва със скоростта на един самолет дневно до Канада.
Рускините също си тръгват, прогонени от неочакваната за тях омраза към страната им. Източногерманците, които са ни преподавали в гимназията, са се омели още през 1989-а, за да спасяват онова, което ще им остане от ГДР-то. Шест месеца след бала ми тяхната демократична република ще изчезне завинаги. Нашата обаче не. Точно до гимназията ми на Солни пазар се настанява автоборса. Ракията в една от кръчмите е 20 стотинки и е въпрос на чест в голямото междучасие да си поръчаш една. Аз още не пия ракия, но пък пробвам паркизан. Продава се свободно по аптеките. Както и реланиум – повечето ученици го смесват с водка. Трева има, само ако си посадиш. Глобализацията засега ни спохожда само под формата на евтини дрехи от Турция и потрошени коли от Германия. Слънчев бряг се оказва достъпен за масовия българин, по-заможните могат да отскачат дори до Капалъчаршия в Истанбул.
Внезапно всички забрани и прегради са паднали.
По улиците се появяват сергии с порновестници, безистените се пълнят с турски кожени якета. Родителите ни са заети да оцеляват, учителите също. Свободата ни удря челно. Лятото преди последната година в училище продавам дъвки и гащи, за да събера пари за море. Хващам си гадже. Отиваме на стоп до Камен бряг, тайно от нашите. Спим в пещерите и се къпем с топла минерална вода, която тече от десетките варели на платото, поставени там, за да събират петрол, но уви… Все още обаче никой около нас не се е отказал от идеята да забогатее с един удар. Появяват се пирамидите. Ние сме на 18 и парите не ни вълнуват.
В училище пристига съмнителен възрастен човечец, разнасящ собствената си творба за световния еврейски заговор. Оставят го да ни промива мозъците с антисемитските си бълнувания, на никого не му пука. Ние играем на карти, докато той мрънка нещо пред дъската, а учителката ни по история е развълнувана от новината, че Гагарин може би все пак е жив. Препрочита си я във вестник Суперсензация.
В НДК хиляди се стичат да видят как американски проповедници изцеляват слепи и сакати. С приятелка за кратко посещаваме явката на една от десетките секти, наводнили страната. Зарибяват ни на площад Славейков, като ни заговарят на английски. Това е достатъчно – и двете сме амбициозни, искаме да проговорим, а за целта е хубаво да познаваш истински англичани. Няколко пъти отиваме в гарсониерата на сектантите – разпознаваме и други от гимназията ни там. Пускат ни безвкусни филмчетата за всесилния Господ, по-късно разбираме, че сме попаднали в сектата на Муун. Отказваме се бързо, скучно ни е.
Цялата 1993-а я прекарваме в зубрене за изпитите в университета. То и няма кой знае какво друго за правене. Със същата приятелка се записваме на беседи по разговорен немски. Води ги истински западняк, който със силен швабски акцент ни разказва как се лекува от алкохолизъм. До този момент не сме виждали на живо германец от Баден-Вюртемберг, нито пък алкохолик, който е ходил на психолог. Интересно ни е. Само ние двете сме там от любов към езика, останалите се подготвят да емигрират.
В едно мазе до пиацата на травестите записват нелегално касетки. Поръчвам си AC/DC, WASP и Ерос Рамацоти. Ерос още е хубав. За известно време не ходя на училище, защото съм влюбена. Никой не забелязва, хаосът е пълен. Комунизмът официално си е тръгнал, но все още си е съвсем тук.
Вместо капитализмът, ни е връхлетяла криза. Няма нищо. Най-вече няма абитуриентски рокли по магазините, всъщност няма дори чорапогащници. Има обаче пясъчна коприна, внос от Дубай. Роклите се шият от познати шивачки. Чорапогащниците се доставят от познати продавачки. Косите се правят при познати фризьорки. Няма други салони за красота освен битовите комбинати. Фризьорките са развъртели първия си бизнес в апартаментите си. Денят преди бала го прекарвам в хола на леля Стефче от Битовия. Гипсира късата ми уейвска подстрижка с шише и половина лак за коса. Нема да мръдне, казва със задоволство. Оглеждам се плахо. Наистина не се помръдва! Бих могла да спра бетоновоз с глава, ако го пресрещна челно на Цариградско, бивш Ленин. Ако имаше бетоновози. Но няма. Заради ембаргото срещу Югославия бензинът е дефицитен. Наличният се изнася с туби към Сърбия. Първоначално натрупване на капитали.
В деня на бала майка ми събира наличната рода от 40 души в апартамента ни. Една приятелка води свой състудент. Чернокож. Роднините се оглеждат подозрително и се чудят чий е. Няма място за мен, преобличам се в банята и тръгвам. Събираме се в двора на училището и не можем да се разпознаем. Всички сме ондулирани от леля Стефче и колежки, а дрехите ни от пясъчна коприна лъщят съмнително на слънцето. Напиваме се безпаметно в хотел Москва.
Няколко месеца по-късно две трети от нас се изнасят към Германия. Пътуват с автобуси, но ги свалят още на границата с Чехия. Шофьорът няма разрешение да продължи. Отправят се пеша на Запад. Неколцина оставаме в България. Засега.
