Aнтологията „Шедьоври на американския разказ – том I“ (изд. „Пергамент Прес“) включва разкази на 17 от най-добрите разказвачи в историята на американската класическа литература. Майсторството на езика на всеки един от тях се съчетава с пленителни истории, характерни за своя автор и даващи облик на американската действителност, запечатала се в паметта на поколения читатели. Избрахме да споделим с вас откъс от книгата, за да усетите нейната сила. Разказът е на Марк Твен, познат най-вече с романите си за Том Сойер и Хъкълбери Фин.
Историята за стария овен
Момчетата все ми казваха, че трябва да накарам Джим Блейн да ми разкаже вълнуващата история за стария овен на неговия дядо, но всеки път подчертаваха, че не трябва да отварям дума за въпросния овен, ако Джим не е пиян – тоест достатъчно и дружелюбно пиян. Те продължиха в същия дух, докато любопитството ми нарасна неимоверно. Започнах да преследвам Блейн, но напразно – момчетата неизменно намираха някакъв недостатък в състоянието му. Той често беше умерено, но не и задоволително пиян. Никога досега не бях следял кондицията на един човек с такъв поглъщащ интерес и с такава тревожна загриженост. Никога преди не бях копнял да видя някого безкомпромисно пиян. Най-накрая една вечер изтичах в колибата му, защото научих, че този път ситуацията е такава, че дори и най-придирчивият не би могъл да ѝ намери някакъв кусур – той беше спокойно, ведро и съразмерно пиян. Нито хълцаше, така че да не му се разбира какво говори, нито пък някакъв облак бе надвиснал над ума му, замъглявайки паметта. Когато влязох, Джим Блейн седеше на празно буренце от барут с глинена лула в едната си ръка, а другата бе вдигнал високо, призовавайки към мълчание. Лицето му беше кръгло, зачервено и много сериозно, шията – открита, косата – разрошена. Цялостният му вид и облекло затвърждаваха образа на силен и здрав миньор от онзи период. Върху чамовата маса гореше свещ и под мъждивата светлина се виждаха „момчетата“, насядали тук-там по койки, дървени кутии от свещи, бурета от барут и т.н.
– Шт… – предупредиха ме те. – Не говори. Той тъкмо започва.
Намерих си бързо място и Блейн поде:
– Не мисля, че онези времена някога ще се върнат. Никога не е имало толкова як стар овен, колкото него. Дядо ми го докара от Илинойс. Купи го от човек на име Йейтс… Бил Йейтс… може да сте чували за него. Дядо му беше дякон, баптист, и при това много енергичен човек. Именно Бил посъветвал Грийнсови да се присъединят към дядо ми, когато той потеглил на Запад. Сет Грийн беше може би най-добрият от тях. Той се ожени за Уилкинсън… Сара Уилкинсън. Тя беше свястна жена, хубава като юница. Друга като нея в стария Стодард не е имало, всички знаеха това. Тя можеше да вдигне чувал с брашно, все едно подхвърля палачинка. А как само предеше! Не мога да ви опиша! А дали имаше характер? Бога ми! Когато Сайл Хоукинс започна да се навърта около нея, тя бързо му даде да разбере, че въпреки всичките си пари той не може да подтичва в един впряг с нея. Разбирате ли, Сайл Хоукинс беше… като се замисля, май не беше Сайл Хоукинс… Това беше един особняк на име Филкинс… не си спомням първото му име. Но той беше голям пън… една вечер нахълтал пиян по време на заседание на църковния съвет, крещейки „да живее Никсън“ – решил, че това е предизборно събрание. Старият дякон Фъргюсън го изхвърлил през прозореца, а той да вземе да падне на главата на старата мис Джеферсън, бедната старица. Тя беше добра душа… имаше стъклено око и го заемаше на старата мис Уегнър, която си нямаше такова, за да си посреща гостите. То обаче не беше достатъчно голямо и без мис Уегнър да забележи, се въртеше ту нагоре, ту надолу, ту настрани и във всички други посоки, докато другото гледаше право напред като телескоп. На възрастните хора това не им пречеше, но децата винаги се разплакваха, толкова беше страшно. Тя се опитваше да го уплътнява със суров памук, но той не стоеше на мястото си и току щръкваше навън, и гледката беше толкова ужасна, че децата направо изгубваха и ума, и дума. Окото непрекъснато падаше и в такива случаи мис Уегнър извръщаше към гостите празния си кепенк и ги караше да се чувстват неудобно, защото, нали разбирате, тя никога не знаеше кога е изскочило, бидейки
Марк Твен
сляпа откъм тази си страна. Затова се налагаше някой да се наведе към нея и да ѝ каже: „Стъкленото ви око е изпаднало, мис Уегнър, скъпа.“ После те трябваше да седят и да чакат, докато тя го натика обратно, обикновено с грешната страна отпред и след това позеленяла като птиче яйце, понеже беше срамежливо създание, тя се обръщаше отново към гостите си. Но това, че беше наопаки, нямаше голямо значение, понеже нейното собствено око беше небесносиньо, а стъкленото – жълто отпред, така че както и да го въртеше, те все не си подхождаха. Старата мис Уегнър често взимаше разни неща назаем от хората. Когато нейни приятелки идваха в дома ѝ да поправят юргани или да шият за бедните, тя обикновено взимаше дървения крак на мис Хигинс да си топурка с него наоколо. Той беше много по-къс от другия ѝ крак, но това никак не ѝ пречеше. Тя казваше, че не можела да търпи патерици, когато имала гости, защото били толкова бавни. И в такива случаи, когато нещо трябвало да бъде свършено, тя предпочитала да скочи и да го свърши сама. Мис Уегнър беше плешива като стомна и взимаше назаем перуката на мисис Джейкъбс… мисис Джейкъбс беше съпругата на майстора на ковчези – долен стар лешояд, който имаше навика да стои пред домовете на болни хора и да ги чака. Старият негодник седеше цял ден там на сянка върху някой от ковчезите си, който по негово мнение беше по мярка на клиента. И ако клиентът се окажеше по-бавен и, да речем, малко неуверен, той си носеше храна и одеяло и нощем спеше в ковчега пред дома му. Веднъж вися така три седмици в мразовито време пред къщата на стария Робинс, чакайки го. И след това Джейкъбс две години не си говореше с него заради това, че го е разочаровал. Тогава единият му крак премръзна и освен това изгуби пари, защото старият Робинс взе, че се оправи. Следващият път, когато Робинс се разболя, Джейкъбс се опита да се помири с него, лакира същия стар ковчег и му го донесе. И тогава си намери майстора. Старият Робинс го поканил в дома си и се престорил на много немощен. Купил ковчега за десет долара, но с уговорката, че ако не му хареса, след като го пробва, Джейкъбс трябва да му върне двайсет и пет долара. После Робинс умря и по време на погребението разби капака, надигна се заедно със савана си и каза на пастора да прекрати опелото, защото не можел да лежи в такъв нескопосан ковчег. Разбирате ли, на него му се било случвало да изпада в транс и преди като млад и решил още веднъж да заложи на тази карта, разсъждавайки така: ако нещата се развиели добре, щял да се озове с прилична сума в джоба, а ако пък се гътнел, нямало да загуби нито цент. И, бога ми, той съди Джейкъбс за тези пари и спечели делото. А после сложи ковчега в дъното на гостната си и каза, че вече нямало за къде да бърза. Джейкъбс така и не можа да преглътне срама, че е бил изигран от проклетия старец. Скоро след това той се премести в Индиана, а след това в Уелсвил – именно от Уелсвил бяха Хогадорнови. Много добро семейство. Водеха началото си от стария Мериленд. Не съм виждал човек, който да може да пие и да ругае като стария скуайър Хогадорн. Втората му жена беше вдовицата Билингс – по баща Беки Мартин. Майка ѝ пък беше първата жена на дякона Дънлоп. Най-голямата им дъщеря Мери се омъжи за мисионер и умря като светица – изядена от диваците. Те изяли и него, бедния човек – сварен. Това, по думите им, не било прието при тях, но обяснили на негови близки, дошли там за вещите му, че били опитвали мисионери по всякакви други начини и никога не били особено доволни от резултата. Роднините на мисионера много се разстроили, като разбрали, че животът на човека е отишъл напразно заради някакъв проклет експеримент, така да се каже. Но ето какво ще ви кажа – нищо на света никога не се губи. Всичко онова, което хората не разбират или не виждат причината за него, е нещо добро, стига само да постоянстваш и да постъпваш правилно. Провидението не стреля с халосни патрони, момчета. И именно така същността на този мисионер, без самият той да знае това, обърнала в правата вяра всеки един от тези езичници, които били взели участие в барбекюто. Нищо друго преди това не било помогнало. И не ми казвайте, че той е бил изяден по случайност. Няма такова нещо като случайности! Когато веднъж чичо ми Лем се бил облегнал на едно скеле, болен, пиян или нещо такова, някакъв ирландец с товар от тухли паднал от третия етаж отгоре му и му счупил гръбнака на две места. Хората тогава казаха, че това било случайност. Случайност, друг път! Чичо ми Лем не знаеше защо е бил там, но за това имаше добра причина. Ако не е бил там, ирландецът е щял да се убие. Никой не може да ме убеди в противното. Кучето на чичо Лем също е било там. Защо ирландецът не е паднал върху него? Защото кучето е щяло да го види, че идва и да се отдръпне. Именно за това не се стоварил върху кучето, а върху чичо ми. На едно куче не може да се разчита да свърши работата на провидението. Помнете ми думата, всичко е било нагласено. Няма случайности, момчета. Кучето на чичо Лем – да можехте да видите това куче! То беше чиста овчарка… или по-скоро беше наполовина овчарка, наполовина булдог – великолепно животно! Принадлежеше на пастора Хагар, преди чичо ми да се сдобие с него. Пасторът Хагар беше от същите онези Хагарови, които проповядваха в Западния резерват. Семейство от сой. Майка му беше по баща Уотсън. Една от сестрите му се омъжи за някой си Уилър. Те се заселили в окръг Морган и той бил защипан от някаква машина във фабрика за килими и минал през нея за по-малко от четвърт минута. Вдовицата му откупила килима, в който били втъкани тленните останки на съпруга ѝ, и на погребението се стекли хора от сто мили разстояние. Килимът бил цели четиринайсет ярда дълъг. Но тя не позволила да го навият, а го оставила така – в цялата му дължина. Църквата, в която се провеждало опелото, не била много голяма и те провесили единия му край през прозореца. Не го погребали, а закопали само единия му край, а останалото подпрели на стойка като паметник. Отдолу заковали табелка, на която… на която… пишело… в памет на… четиринайсет ярда килим.. с тройна нишка…съдържащ, ъ-ъ… всичко… което беше… тленно от… от… Уилям… Уи…
Сънят все повече и повече оборваше Джим Блейн. Главата му клюмна веднъж, два пъти, три пъти и след това се отпусна кротко на гърдите му и той потъна в дълбок сън. Сълзите се стичаха по бузите на момчетата и те едва дишаха в опит да сподавят смеха си – нещо, което бяха правили от самото начало, без да забележа това. Тогава разбрах, че съм бил изигран. Тогава научих, че Джим Блейн имал тази странност всеки път когато достигнел определена степен на опиянение, да няма човешка сила, която да му попречи да се впусне да разказва, при това с изключителна наслада, за чудното приключение, което някога бил преживял със стария овен на дядо си. И споменаването на въпросния овен в първото изречение било всичко, което човек успявал да научи за него. Той винаги се отклонявал от темата, скачайки от едно нещо на друго, докато изпитото уиски не вземело надмощие, карайки го да потъне в безпаметен сън. Какво точно се е случило с него и стария овен на дядо му, до ден-днешен остава тъмна мистерия, която никой още не е успял да разбули.
