Познавах Иван Димитров единствено от поезията му в „Поет на портрет“, която особено много харесвам, и при всяка удобна възможност препращам негови стихове до любими хора. Отдавна се канех на дебютната му книга и ето че четири години след издаването й „Животът като липсваща лъжица“ (изд. „Алтера“) вече заема важно място в библиотеката ми. Останах изключително очарована.
Иван Димитров е един от младите български поети и писатели. Всъщност, един от малкото, които бих нарекла така. Не ме разбирайте погрешно, имам особена чувствителност към разни пишещи красавци и той е едно приятно талантливо изключение. Алекс бе написал, че е жив класик и никак не греши.
„Животът като липсваща лъжица“ е интелигентно написана книга с история, която ти напомня за хора, които някога някъде си срещал или познавал – изгубени и объркани хора, за които светът е престанал да бъде прегръдка (по Димитров).
Главният герой, с когото от самото начало си говорите на „ти“, се казва Никола, студент, на 21 години, иска да стане редактор на книги и се интересува от литература и изкуство, обикаля цяло лято Родопите, Стара Планина и така, докато с компанията му не стигнат до любим Созопол, където времето е спряло, а бирите и тревата никога не свършват. Звучи ви познато, нали?
Как може от едно такова безгрижно битие нашият герой да стане наркозависим? Как може човек, с когото спокойно може да прекарате няколко часа в разговори за Кафка и Дали да се окаже на дъното, да се окаже дори под него? Какво му липсва всъщност? И дали в основата винаги стои семейството? Или пък вината е в онова общество, за което е без значение дали пушиш трева или се друсаш, ти вече си наркоман. Онова общество, което съди по дрехите и въобще няма желание да си задава въпроси. Такива неща се питаш, докато четеш.
Иван Димитров е изградил един от най-пълнокръвните и истински мъжки характери, за които съм чела. Може би неслучайно след това дълго време се е налагало да казва, че не, той не е наркоман, а романът е художествена измислица. Едно от нещата, които ценя в книгата, е умението на героя да си задава въпроси, непрестанно и за всичко. Сякаш се опитва да намери отговори, които вече знае. Сякаш това би му помогнало да излезе от филма, в който бива вкаран. Тъкмо това прави героя му толкова осъзнат. Осъзнат, въпреки.
Това е роман, проследяващ историята на различни грешки и техните последствия, често без път назад, а още по-често със задънени улици, които водят до места, на които никой не би искал да се озове. Точно това би казал Никола – главният герой в историята, или човекът с получовеци около себе си и никакви герои. Герой, който един път може да съжаляваш, друг път да обичаш, трети път просто да му съчувстваш. Роман с неочаквани обрати, който те хваща за гърлото и не те пуска докато не затвориш и последната страница.
„Животът като липсваща лъжица“ е много повече от битието на един хероиново зависим. „Животът като липсваща лъжица“ е метафора за абдикирането на личността, сбърканите взаимоотношения между деца и родители, за липсващото доверие, за лъжата, която три пъти повторена става истина, за безсилието на част от едно изгубено поколение, за безнадежността и за истинското нещастие, което на повърхността изглежда като добре прикрито щастие.
Прочетете я, за да разберете каква е вашата липсваща лъжица.
Вижте какво написа Алекс за книгата в „Аз чета“.
